Интервю на Тодор Кубатов
Дамян Яков е бивш преподавател, а сега собственик на едноименното издателство. Има над 800 издадени заглавия в тираж над 2 млн. „Издателство Дамян Яков“ е двукратен носител на голямата награда „Бронзов лъв“ на Асоциация „Българска книга“ за най-добър издателски проект, както и на националната награда „Константин Константинов“ за цялостен принос в книгоиздаването за деца (2010 г.) Компанията е основана през 1992 г.
- Г-н Яков, всяко ново поколение по-упорито от предишното отказва да чете. Като издател, това не Ви ли демотивира?
- Това не може да ме откаже. Докато имам сили и възможности, аз ще продължа не само чисто професионално като издател, но и да убеждавам хората около себе си, че четенето е изключително важно. Считам, че четенето е въпрос на национална сигурност, особено четенето на децата. С четенето започва образованието, културата, без него ние преставаме дабъдем това, което сме. Културата е механизмът, чрез който обществото се възпроизвежда и като манталитет, като морал, като национална идентичност, като самовъзприемане и като отношение към света. Всяка култура започва с четене и образование.
- Значи не сте обезверен?
- Не, аз самият ще продължавам с опитите си да убеждавам хората колко е важно да се чете, но и да се чете с разбиране, и то смислена литература. Това е моят даскалски манталитет, който се подклажда от това, че виждам ефект, виждам разликата в четящите и нечетящи деца и възрастни /Дамян Яков е бивш преподавател в университет – б.а/. Затова и нашето издателство залага изключително много на класически детски произведения, но и на нови автори и заглавия, които успяват да поднесат по интересен начин важни уроци и факти, и най-вече възпитават любопитство към книгите. Такива нови детски автори, които ние издаваме са Маури Кунас, ОлеЛун Киркегор, класиката Туве Янсон и много други.
Нехудожествената литература пък, която, признавам, от мой личен интерес държа да представим да българската публика, се оказа изключително вълнуваща ниша на книжния пазар, която развиваме. Такива са книгите на Джим-ал-Халили, Айзък Азимов, както и поредицата „Малка история на…философията, религията, света“.
- Може ли да споделите мнението си за образователната система у нас?
-Образователната ни система, за съжаление, е продукт на социума и носи същите дефекти като него. Това, което е останало от нея се дължи на Дон Кихотовците – отделни хора, които носят на плещите си и полагат огромни усилия да учат другите с идеални подбуди, Те искат да дадат на младото поколение всичко, което могат, защото образователната система е в колапс.
- В образованието непрекъснато се говори за реформи. Какво трябва да се промени?
- В действителност не виждам последните промени да реформират качеството на образователната система. Образователната система трябва да бъде изведена в 21-ви век, да бъде пригодена към модерния начин на живот с преподаване на практически знания чрез модерни, интерактивни подходи, градейки върху класическите основи, с които българската образователна система може да се гордее. Тези интерактивни подходи, които повечето школи или занимални извън системата на МОН владеят, карат децата да харесват да учат, да искат да се връщат на училище…
-Можем ли да говорим за влошаване в такъв случай?
- В момента качеството на цялото ни образование се влошава. За съжаление, съм убеден в това. А да се подобри ситуацията е необходима политическа воля и задълбочен анализ с консултации с различни заинтересовани страни. Ще ви дам пример от преди 15 години в съседна Турция – през 2009г, за пръв път бюджетът на образователното министерство там стана по-голям от бюджета навоенното министерство. А трябва да имаме предвид, че става въпрос за републиката с най-голяма армия в НАТО в Европа. От тогава Турция гради интелектуален елит – при една 90 милионна държава, само 10% да са високо образовани хора, пак става дума за огромно количесто начетени хора. С извинение, при нас голяма част от висшите учебни заведения, които се борят за студенти, са пълна подигравка. Много от тях бълват юристи, икономисти и „министри“ по всичкознание, които нямат собствено мнение и не могат да се реализират адекватно в професионално направление.
Разбира се, най-съществен етап в образованието е средното образование. Именно там се възпитава интерес към откриването на необятния свят на книгите и знанията. И тук аз имам достойни за възхищение случаи с млади хора, които избраха учителската професия, водени от пример, който е останал в съзнанието им от техните собствени учители. За съжаление сблъсъкът с действителността отказа някои от тях от образователната система. Имах един млад познат, който стана учител по математика. Той ми сподели за първата реакция на ученик от 8 клас, когато му еписал оценка „добър“ на тест. Момчето се изправило пред всички и казало доста грубо „Кой си ти! Кой си ти, че да ми пишеш четворка! Твои две заплати не стигат да си купя моите обувки!“. Учителят някак си прие това, но имаше втори случай, където родители са дошли при него и са били готови на саморазправа, защото не е написал достатъчно висока оценка на детето им. Как този човек да бъде мотивиран, след като може да бъде отхвърлен от деца и родители?
Промяната на тези стереотипи и отношение може да дойде единствено и само с политическа воля, с декларативен приоритет, и не просто с увеличаване на заплатите на учителите. Трябва подготовка и подбор на кадрите и прочистване на образователната система.
- Как да се направи подбор, при положение, че кандидати за учители няма?
-Макар липсата на добро образование да е част от това, което е причина за формирането на необразовани, невъзпитани, брутални люде, насочени към чисто материални интереси и които гледат силно егоистично на живота, аз вярвам, че има хора, които могат да обърнат цялата система – образованието и възпитанието да бъдат поставени като приоритет, така и в политиката ни няма да влизат същите хора – неуки и невъзпитани. А последните гледат на политиката като на бизнес, по модела „по-голям съм ще изям всички по-малки“. Как се очаква от такъв човек, да взема правилни решения и да променя системата? Той е продукт на тази система и той я мултиплицира и задълбава кумулативния ефект. Това се превръща в процес, в който вървим до някаква тотална неизбежност на свиване и изчезване на възможностите.
-Какво е мнението ви за изказването на американската преводачка Анджела Родел, която преди два месеца каза, че „Под Игото“ не е за петокласниците? Кога е подходящото време?
- В момента се учи в шести клас. В нашето издателство има специален акцент върху това, какви книги са подходящи за ученици. Затова в нашето издание на „Под игото“ има 30-40 страници речник с архаични думи, защото родителите и учителите не всичко знаят и няма как да го знаят.Това са архаизми, които са „умрели“. От друга страна не искаме да променяме самия текст понеже е кощунство. Текстът винаги носи контекст, който е свързан с времето, в което е създаден. Не може тепърва с годините да пренаписваме чуждо произведение.
Имам и лични наблюдения: моят внук трябваше да прочете тази книга, но той не тъй като живееха в чужбина, за него беше по-лесно да чете на английски, а архаичният български в „Под игото“ беше страховито предизвикателство, заради езика, темата и заради стила. Според мен, това произведение трябва да се изучава в осми или девети клас, децата ще го възприемат по-добре. Рано е за шести клас!
Снимки от Наташа Манева и Валентина Биларева