2024: Натиск върху гражданското общество и образованието в България

Деян Колев, председател на УС на Център "Амалипе"

В края на всяка година е модерно да се правят всякакъв вид класации за най-важните събития. Изминалата 2024 г. не прави изключение. При това тя бе богата откъм важни и не съвсем важни развития в политиката, спорта, ежедневния живот на гражданите. При това, както в национален, така и в международен аспект. Тук, в България, отново видяхме предсрочни избори (при това – два пъти), възход и падения на партии, стихийни бедствия и човешко бездействие, успехи в спорта… и дори дългоочакваното падане на сухопътната Шенгенска граница. Богат материал за класации и анализи – да се чуди човек кое събитие да постави пред другото и да се упражнява в създаването на причинно-следствени връзки (доколко “след това е поради това”).

Това, което многобройните класации пропускат да споменат, е поредният

 “пик” в говоренето срещу и натиска върху гражданското общество и неправителствените организации

 в частност. Може би този пропуск се дължи на липсата на извънредност – от години посоченият натиск е станал ежедневие, а не нещо, което е “извън реда”. Във всички учебници по политически науки и гражданско образование категорично се подчертава, че правото на гражданите свободно да се сдружават и заедно да отстояват не-партийни каузи е ключова част от демократичното устройство, не по-маловажна от провеждането на честни избори. Въпреки това, от поне десетилетие насам във все повече европейски държави (не само извън, но дори и в ЕС) заклеймяването на определени или дори на всички неправителствени организации придоби мащаб, застрашаващ приемането на тази антидемократична тенденция за ежедневие. А ежедневното е злободневно и не предизвиква интерес – не е новина, когато куче ухапе човек, а когато човек ухапе куче. Така, само преди дни министър-председателят, който изгони Сорос, Централно-европейския университет и “Отворено общество” от Унгария бе приет у нас почти като национален герой. А да се защитава академичната свобода и гражданското общество днес минава за “де моде”, тоест за част от обречената на забрава “либерална демокрация”.

В България заклеймяването на неправителствените организации има дълга история, препращаща още към началото на прехода, да не говорим за десетилетията преди това. Много преди Орбан, думите “соросоиди” и “правозащитници” у нас се превърнаха в пейоративен термин, обозначаващ злите проектанти, които застрашават традиционните консервативни ценности срещу “долари и евро”, наливани от чужбина, за да разрушат проспериращата България.

Много от бившите агитатори по “научен атеизъм” се превърнаха в ревностни защитници на “традиционните християнски ценности”, запазвайки стария антизападен тон. Навлизането на ултранационалистическите партии в обществения живот и в Народното събрание допълнително засили тази реторика, превръщайки я в част от “новото нормално”.

Преди казвахме, че за кризата са виновни “сушата, кишата и Гришата (по името на Гриша Филипов, министър-председател от 1981 до 1986г.)”, а сега – циганите, мигрантите, ЛГБТ (използва се по-различна дума),  соросоидите, правозащитниците и всякакъв вид “проектанти”, тоест НПО-та.

Особено се засили тази тенденция след опитите за приемане на т.нар. “Истанбулска конвенция” (Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие), когато бързо навлезе обидното “джендъри” и се превърна в най-голямата заплаха, надвиснала над главите на нищо неподозиращите и никога непрочели посочената конвенция. Натискът върху малкото организации, които от години се бореха с домашното насилие и имаха неблагоразумието да включат “джендър” в името си бе толкова силен, а мълчанието на “умерените политици” и на държавниците бе толкова оглушително, че те бяха принудени да сменят имената си или да спрат дейността си.

Така четири десетилетия по-късно българските политици отново станаха извършители/съ-извършители на “Възродителен процес”, този път върху един малък сегмент от гражданското общество, който работи върху толкова голямата тема за домашното насилие и неравенството на половете (нека ми бъде простено, но в случая “джендър” е по-правилната дума от другата английска дума “секс”)… Вероятно мнозина от защитниците на консервативните ценности биха отрекли, че в България има домашно насилие, но статистиките и ежедневните престъпления в тази насока са смразяващи.

Изминаващата 2024 г. отбеляза нови върхове относно натиска върху гражданското общество. Опитите и дори предприетите стъпки

не са оригинални или автентично български, а копират тревожни практики от държави, които са откровено авторитарни/тоталитарни или вървят в тази насока.

 Без претенцията за каквато и да е оригиналност, мога да откроя няколко важни събития:

Промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО)

На пръв поглед изглежда странно, че включвам това събитие в класацията за натиска върху гражданското общество, но “грешката е вярна”. Макар и това да не бе оповестено като водещ мотив, промяната имаше и като цел ограничаването на взаимодействието на НПО с образователните институции.Промените в ЗПУО бяха приети без съгласието на МОН и на работещите в сферата на образованието. Ударно, за един ден на първо и второ четене, народните представители  забраниха в училище “извършване на пропаганда, популяризиране и подстрекаване по какъвто и да е начин, пряко или косвено, на идеи и възгледи, свързани с нетрадиционна хомосексуална ориентация и/или определяне на половата идентичност, различна от биологичната.” Текстът бе внасян от ПП “Възраждане” четвърти или пети път преди това и винаги досега бе отхвърлян още в парламентарната Комисия по образованието и науката. Ненадейно за “неизкушените в политиката”, този път законопроектът се превърна в закон с впечатляваща подкрепа от почти всички парламентарни групи.

Говори се, че реалната причина за тази внезапна подкрепа при някои групи бе свързана с политическите боричкания за смяна на тогавашния Председател на НС, а при други – с надеждата, че ще привлекат медийно внимание и подкрепа от гласоподавателите… При всички положения, промяната в ЗПУО нямаше нищо общо с “ЛГБТ пропаганда в училище”: както от становището на МОН, така и от множество последвали дискусии стана ясно, че такава пропаганда НЕ съществува в класните стаи и никога не е имало реален повод за промените в закона.

 Първоначално “анти-ЛГБТ” промяната в образователния закон бе посрещната с разбиране и дори одобрение от широката общественост, която е

особено чувствителна към всякакъв вид заплахи (реални или не) спрямо децата и училището.

Но много скоро стана ясно, че отключената “колективна лудост” бързо води до плашещи последствия. Става дума не само за ограничаването на академичната свобода и възможността учителите да разговарят с учениците по всички теми, които вълнуват последните, а не да мълчат и отговарят “Законът не ми позволява да дискутирам това, порови се в интернет”.

Притеснителен е също така фактът, че в това отношение България и Румъния остават тревожно далеч от средните за Европейския съюз нагласи. Проучването на Евробарометър от 2023г. “Дискриминацията в ЕС” сочи, че средно за ЕС 71% са съгласни в училище учениците да имат уроци за сексуалната ориентация. В България 34% от гражданите през 2023 г. са изразили съгласие срещу 68% несъгласие. В сравнение с 2019 г. делът на съгласните е намалял с 4%, а на несъгласните се е увеличил с 8%. Вероятно цялата истерия около т.нар. „Истанбулска конвенция“ е довела до това влошаване на одобрението.

Единствено Румъния е още по-консервативна от нас – там съгласните с идеята сексуалната ориентация да се дискутира в училище са 31%, което е намаление с цели 16% в сравнение с 2019 г. Несъгласните са 63%, което е увеличение с 16%.

Едва ли е учудващо, че подобни различия между България и Румъния от една страна и останалите държави от ЕС са също така налице по отношение на готовността да се изучават/преподават уроци за Холокоста, за ромската история и култура и ред други. Приетите промени в ЗПУО вероятно допълнително ще задълбочат различията между нашите две държави и останалите членки на ЕС.

За мнозина е ясно, че промените в образователния закон

имаха за цел или поне имат като следствие ограничаването на влиянието на НПО в образователните институции.

Тези промени бяха предшествани от парламентарни питания за договорите, които училища и ДГ имат с НПО, като формален повод за инициираната промяна бе сочена анкета на неправителствена организация (в последствие се оказа, че тя е била онлайн и не се е разпространявала чрез училищата, т.е. не става дума за “компютри”, а за чисти “компоти”) и ред други.

Тревожното е, че България е една от държавите, в които реалната роля на НПО в образованието е изключително занижена, държавният бюджет не делегира ресурс за това, а какво ли ще бъде след поредната истерия около лошите НПО, които застрашават образованието?

Истината е, че влиянието на неправителствени организации в предучилищното и училищното образование е резултат най-вече от усилията на самите организации и готовността на училища и детски градини да приложат иновации в партньорство с организациите. Автономията на училища и ДГ да партнират с граждански сдружения и читалища е ключова възможност, която

“отваря” системата за въвеждането на иновативно съдържание и преди всичко на иновативни подходи за работа с учениците и с родителите, както и за допълнително обучение на учителите.

Не е случайно, че именно тези училища и ДГ постигат успехи и са склонни към иновации.

От работата на организацията, която ръководя – Център Амалипе с над 300 училища в цялата страна, мога да посоча, че взаимодействието с тях е всеобхватно и води до вдъхновяващи резултати. Почти 2/3 от тези училища нямат отпаднали ученици през предходната година, а над 97% от завършилите основно образование в тях продължават и в гимназиалните етапи. Самите училища оценяват високо това взаимодействие и участват напълно доброволно в съвместните инициативи. С успехи могат да се похвалят и училища и детски градини, които партнират на множество други организации и читалища.

Предложенията за нови промени в ЗПУО, Закона за закрила на детето, други законови и нормативни актове

 Веднага след неочаквания успех на промените в ЗПУО, депутати от величествено разпадналата се група на "Величие" и на ИТН предложиха допълнителни рестрикции. Те включваха уволнения на учители, които са обвинени, че осъществяват „ЛГБТ пропаганда“ в училище, както и забрана за разпространяване на информационни материали с такава насоченост във всякакъв вид публични места, в които се събират младежи (паркове, градини…), включително и онлайн. Всъщност, става дума за различни законопроекти, които бяха приети на първо четене в съответните комисии, като това бе съпроводено със засилен език на омразата спрямо неправителствените организации, които имаха неблагоразумието и куража да присъстват на тези заседания. Още на тях се открои и друга тенденция, широко използвана след това – на заседанията бяха поканени и активно участваха също така „прокси-организации“, т.е. организации, които нямат реална дейност, а само регистрации и гравитират силно около някоя или някои от партиите.Посочените законопроекти бяха почти аплодирани на заседанията на парламентарните комисии, а след това – отхвърлени в пленарна зала, включително от аплодиращите ги преди това народни представители. Те не доведоха до промени в съществуващото законодателство, но засилиха езика на омразата (наричан от младежите „хейт“) срещу НПО и показаха какво би могло много лесно да бъде прието от следващите парламенти.

Законопроект за регистрация на чуждестранните агенти

Ако читателят смята, че говорим за Грузия или Русия, нека поясним – става дума за България и за поредното предложение на ултранационалистическа и близка до Кремъл партия. След промените в ЗПУО, които станаха факт неочаквано и без реална непосредствена причина, на този законопроект мнозина започнаха да гледат сериозно. Още повече, в две от държавите – членки на ЕС, вече функционират подобни закони, в Унгария и Словакия.Законопроектът предлага като чуждестранни агенти да бъдат регистрирани изключително широк кръг лица – както юридически, така и физически лица, които са получили пряко или косвено от чужбина повече от 1000 лева. Дори и бегъл поглед ясно показва, че стотици хиляди/милиони български граждани ще трябва да се регистрират като чуждестранни агенти, тъй като получават средства от свои деца, роднини и приятели, които живеят в Западна Европа, САЩ, Канада и други държави. Всъщност добре известен факт е, че средствата, които българите в чужбина изпращат в България, са най-голямата чуждестранна инвестиция. Получаващите я ще трябва да носят клеймото „чуждестранен агент“.

Звучи абсурдно, но може ли някой днес да гарантира, че абсурдът е далеч от законодателната власт?

Едва ли има съмнение, че посоченият законопроект е насочен най-вече към юридическите лица. Ако той бъде приет, почти всички НПО ще трябва да се регистрират като чуждестранни агенти или да напуснат страната – нещо, което се случва в Унгария и Словакия. При почти никаквото финансиране от страна на държавния бюджет за гражданския сектор (от години предвидената в държавния бюджет субсидия от 1 млн. лева за проекти на граждански организации не се усвоява поради невъзможността да започне реалната дейност на Съвета за развитие на гражданското общество), НПО могат да разчитат преди всичко на чуждестранни донори. Законопроектът не третира като приложно поле средствата, получени от ЕС, но оставя като възможност това да бъде направено при тези партньорски проекти, по които водещият бенефициент е чуждестранна организация и българският партньор получава финансирането си от нея.

Приемането на този законопроект би принудило почти всички организации да се регистрират като чуждестранни агенти. Последното забранява тяхното участие в каквито и да е дейности, свързани с предучилищното, училищното и университетското образование, участието им в обществени поръчки, изисква от тях да посочват, че са „чуждестранен агент“ във всеки публикуван от тях материал (включително брошури, флаери, листовки, онлайн материали) и т.н.

На практика тези организации ще трябва да се откажат от всякаква дейност и в рамките на 5 години да повтарят, че са чуждестранни агенти на всяка стъпка. Законопроектът не предвижда те да носят специален знак на дрехите си, нито да „украсят“ домовете си с такъв, не е експлицитно разписано събирането на чуждестранните агенти в острови като Белене, но при евентуалното му одобряване последните може да бъдат допълнени. При всички положения приемането на подобен законов акт би унищожило напълно гражданското общество, колкото и слабо да е то понастоящем.

Законопроектът за регистрация на чуждестранните агенти бе отхвърлен още на ниво „парламентарна комисия“ в рамките на 50. Народно събрание и бе внесен отново още в първия ден на 51. НС. На този етап изглежда като отхвърлен от основните партии, но едва ли някой би се наел да прогнозира неговото бъдеще.

Тази класация може да бъде допълнена с още множество примери за натиск и стигматизиране на гражданското общество.

Сигналите в тази посока са много и все по-тревожни. Те са както директни, така и индиректни, и се отнасят до все повече елементи от обществения и политически живот. Например, в самия край на 2024-а, непосредствено преди празниците (случайно), популярни медии заговориха, че членове на ултранационалистическа и близка до Кремъл партия ще поемат парламентарните комисии по образование и култура. Вероятно това бе специфичен тест за готовността на професионалната гилдия и обществото да приемат поредната стъпка в добре изградената стратегия за „орбанизацията“ на България. Това би било невъзможно без подкрепата на определящи се като „проевропейски“ основни партии и вероятно това също бе част от теста.

Предполагам, че за мнозина изглежда напълно невъзможно да се достигне до крайности, подобни на тези в Русия, Грузия и други държави, които не са модел за добре функционираща демокрация. Въпреки това, примерите от Унгария и Словакия сочат, че Европейският съюз не е ваксиниран срещу тази тежка болест, а в България антиваксърите са достатъчно силни. Примерът със съседната и подобна нам Румъния и случилото се на отменените президентски избори там, ясно показва до къде може да ни доведе пренебрегването на заплахите спрямо гражданското общество.

Деян Колев

Чуждестранен агент