Дан Арав: Домът ни в Пловдив пази спомена за спасените български евреи

- Д-р Арав, разкажете ни как се върнахте в Пловдив и откъде започна всичко? Как се роди идеята да реновирате една от най-красивите къщи по улица „Христо Г. Данов“?

- Дължим тази успешна реновация на съпругата ми Една Кеда. Със семейството ми от години живеем в Израел. Имаме този имот в Пловдив в наследство от дядо ми д-р Леон Арав, който е бил важен човек в миналото на града. В началото на XX век той е построил този впечатляващ дом на ул. „Христо Г. Данов“. Къщата е функционирала като малка болница и жилищна сграда. През 40-те години на миналия век тя е приютила десетки еврейски семейства, които бягат от столицата София заради нацисткия геноцид през 1943 г.

Днес част от сградата е хотел от типа Airbnb, а в един от апартаментите живеят наши наематели.

- Какво беше състоянието на къщата, когато си я върнахте като наследствена собственост?

- Вижте снимките! Върнахме си сградата през 1992 г., веднага след годините на комунизма. Истината е, че по онова време живеехме в Израел и не се интересувахме много какво става тук, в България. Знаехме, че имаме магазини, и един адвокат ни движеше въпросите около наследствените имоти. Но не можехме да влезем в семейната ни къща, тя се обитаваше от хора, които плащаха наем, и ни казваха: Не трябва да се влиза! Наемът, който получавахме, разбира се, беше символичен, но за нас това нямаше значение - България беше далеч от нас и не се интересувахме от наследството. Във всеки случай историята на този ремонт започна преди 5 години. Дойдохме с брат ми в Пловдив, видяхме къщата и състоянието ѝ, което не беше добро. Казахме си: Няма какво да правим с тази къща, вече не сме толкова млади, а и нашите деца не знаят български. Хайде да я продадем! Така дойдохме, за да продаваме къщата, но направихме една огромна грешка - взех и съпругата ми. 

Тя видя къщата и каза: "Вие сте луди! Този имот не се продава!"

Съпругата ми Една Кеда е дизайнер и конструктор, работи по оформянето на доста интериори в Израел. Тя предложи да започнем ремонта и понеже аз ѝ казах, че си имам моята работа и няма да дойда, тя  - с двете си ръце - се справи сама с тази тежка реконструкция. Сама постави настилките на двора, редеше камъните, изпълни перфектно дърводелската работа по обекта и управляваше целия процес. Така къщата днес е реновирана и блести отново.

Хората около нас нямаха доверие, казваха ни: Няма да е сполучливо, това е стара къща! Таваните са високи - не може да се отопли, направете просто изолация! Но ние знаехме, че задачата ни е по-сложна - да реновираме паметник на културата.

Изхвърлихме 80 грамадни контейнера с боклук.

На жена ми ѝ беше най-трудно. Първо, за да намери работници, и второ - те да усетят нейната визия за ремонта. И да разберат, че тази къща е нещо специално. Например витража между етажите го намерихме напълно ръждясал, с изпочупени стъкла - днес е като нов. В него е вграден емблематичен символ - менората, която е еврейският седемсвещник. В двора имаме запазен кладенец от римско време. Покрихме го под стъкло, а вечер го осветяваме с ефектна светлина.   

- А какво е това „тайно“ жилище в двора?

- Това е малка къща за гости - на два етажа. Някои туристи идват специално да отседнат тук. В миналото постройката се ползваше като фабрика за балони. Беше натрупано и мръсно - изба без вода, без електричество и тоалетна, само три стени. Когато казахме на работниците, че искаме да изхвърлим боклука от нея и да направим малък апартамент, всички избягаха.

Идеята беше отново на жена ми. Влизайки на едно място, тя винаги разбира какво иска да направи с него. Запознах се с Една Кеда, когато беше студентка - учеше и стана актриса, получи големи награди, но след 10 години реши да се посвети на бизнеса на баща си - дърводелството. Така днес тя работи в сферата на архитектурата и дизайна. Разчита на таланта и на двете си ръце.

- Разкажете ни за Вашата кариера, с какво се занимавате в Израел?

- Аз съм професор и работата ми е свързана с медиите. Моите изследвания се фокусират върху идеологическите измерения на популярната култура, телевизия и национална памет в Израел. Фокусът ми е как да се активира обществото в посока на социална промяна. Пиша статии и книги в областта на обществените науки, изследвайки паметта на народа. Една от книгите ми - Metim Lir’ot (Dying to See, 2017), е задълбочено проучване на телевизионния спомен за войната в Израел. През 2012 г. заедно с д-р Дейвид Гуревич публикувахме „Енциклопедия на идеите: култура, мисъл, медии“ (1623 страници на иврит), която привлече вниманието на критиката. 

С нея спечелихме широка обществена популярност 

Освен това имам различни документални телевизионни и медийни продукции. Създател съм и редактор на сериала на IDF: The Musical и на документални телевизионни сериали за историята на развлекателните програми на израелската армия. Сериалът е излъчен по Канал 2. В него се занимавам с нещо много специално в културата на Израел и това е музиката на онези групи от млади войници, които се събират и пеят, за да развличат армията. Тази мода е започнала в Китай по времето на Мао, през 1930 г. Подобни изяви виждаме и по време на Втората световна война при германците. Тази традиция завладя и хората в Израел и представленията станаха голямо събитие по време на големия военен конфликт през юни 1967 г.

Песните във войската станаха много популярна част от културата на държавата ни. Много от най-известните певци и артисти в Израел започнаха кариерата си именно във войската, когато бяха на по 18-19 години. В моите филми направих интервюта с много от тези хора - днес те са вече на по 60-70 години. Върнахме се назад във времето и си говорехме за военната им служба и за онези музикални групи, които бяха толкова популярни, че дори се превърнаха в инструмент на пропагандата.

Днес водя и програма по радио Culture Hero и подкаст в Kan - това е израелската обществена корпорация за радио и телевизия.

- Как ще коментирате сегашната война на Израел с Хамас?

- Събитията в Израел са сериозни - ние не сме свикнали на толкова дълга война. Всички войни досега бяха кратки. Сега не е така и голяма част от народа ни е на мнение, че конфликтът трябва да спре, защото всичко това няма да свърши добре.

Чувстваме, че цената на тази война е много висока. В нея не умират само войници. Умират обикновените хора - деца, жени - десетки хиляди хора, които не са част от Хамас.

- С какви чувства се връщате в Пловдив?

- В Пловдив аз съм много емоционален. Като дете пораснах във фамилия, където майка ми ни разказваше за спасението на българските евреи. Пловдив е част от тази приказка.

Пазя спомена за онзи 9 март 1943 г., когато гонеха евреите от София и техните семейства чакаха вечерта да бъдат депортирани и изпратени на сигурна смърт в нацистките концлагери. Бягайки, много от тези хора нямаше къде да живеят. 

Тогава са ги приютили в нашата къща 

Така че приказката за приятелството на България с евреите е много важна за мен, за нас, за семейството ми. Днес това е още по-важно, защото Израел не е в добри отношения с международната общност заради войната в Ивицата Газа. Ходя на работа в Академията и виждам как повечето хора от университетите в странство - учени, професори - не искат връзка с Израел, нямаме никакви контакти с тях. Затова връзката ни с България е важна за нас. И това, което направихме - реновация на нашия семеен дом, е малък пример за добрите контакти на Израел с България.

Д-р Дан Арав е внук на д-р Леон Арав - прочутия пловдивчанин от миналото, който през 1912 г. е построил къщата на ул. „Христо Г. Данов“ 7. Освен че живее в сградата със семейството си, Леон Арав открива тук частна болница и монтира първия рентгенов апарат в града. 

Днес неговият наследник Дан Арав се развива на друго поприще. Той е изследовател на израелската култура и памет. Декан е на Училището по медийни изследвания в Колежа по академични изследвания по мениджмънт и преподавател в Катедрата по филми и телевизия в университета в Тел Авив. През 2019-а Дан Арав и съпругата му Една Кеда идват в Пловдив и решават да възстановят семейната къща на ул. „Христо Г. Данов“ 7 в пълния ѝ блясък. Поради историческата ѝ стойност мисията отнема близо 5 години.