Димовски и Секулов влизат в лабиринта на Тезеят! И на спомените СНИМКИ

Какво ще се случи с човечеството, ако се окаже, че бог е момиче? Редно ли е спасиш този, който не иска  да бъде спасен? Какво е Дозло и защо е смъртно опасно за хората?

В лабиринта на романа „Тезеят в своя лабиринт“ влизат Красимир Димовски и Александър Секулов. Приключението ще се състои в литературния салон на Пловдив в клуб "Петното на Роршах" на 4 март, вторник, от 19:00 часа.   

Разговорът ще бъде стреснат, трогнат и чаровен, тъй като това ще бъде първата им подобна среща след библейското им 7-годишно  съвместно пребиваване в редакционната стаичка на в. "Марица". В тази стаичка на въображенията, изолирана с цял един етаж от същинската редакция, с големина колкото да побере две бюра (и фотьойл!) преди доста години всекидневно се раждаха рубриките „Под игото“ и „Свирепо настроение“. 

Случи се тъй, че времето между 1991 и 1997 година прекарах неразделно с Красимир Димовски в стаичка от 5 квадратни метра в редакцията на вестник „Марица“, свряна на четвъртия етаж, до шахтата на асансьора. В нея имаше две бюра, опрени едно срещу друго, две пишещи машини и един зелен фотьойл.

Бяха опияняващи години.

Свободата се беше срутила върху нас и ние се отравяхме от отломките й като след земетресение. Откривахме журналистиката и се отнасяхме с насмешка към скептицизма на по-възрастните си и мъдри колеги. С изненада откривахме, че всичко което лети, става за ядене. В началният екип на вестника се бяхме събрали не само Краси и аз, но и Валентин Георгиев, впоследствие – изпълнителния директор на издателска къща „Хермес“.

Между нещата, които създадохме тогава, бе приложението „Уикенд“, което имаше своя дълга и, според мен, щастлива читателска съдба повече от 10 години. Експериментирахме със съдържание и визия, давахме път на по-млади от нас колеги. Направихме първия български фотороман, общата игра с радио ТНН „Дръж леопарда“, първата българска карикатура, дълга 4 метра, започваща от първата страница на вестника и преминаваща до последната, открихме темата за Царичинската дупка много преди някой да се сети да направи филм за нея, до голяма степен преформатирахме жанра на интервюто…

А после с Краси три години пътувахме през седмица до София, за да правим съботно-неделното приложение на вестник „Новинар“ – „Водолей“. Бяхме се слели до такава степен, че аз се грижех да му купувам дрехи, а той – да не се хваля преди 17 часа. И в двете начинания претърпяхме категоричен неуспех.

Това, разбира се, е носталгия, в която е възможно да се удавя. От всичко, което направихме с Краси Димовски, най-дълго оцеляха двете ни рубрики: моята коментарна колонка „Под игото“ и неговата ежедневна авторска карикатура “Свирепо настроение“. Писахме и рисувахме рамо до рамо в продължение на почти 15 години.

Дар от Господа е да ти даде за другар човек като Краси, чийто поглед да свързва твоя собствен живот с любов и блага ирония. Всеки един от нас тръгна от литературата, изгубихме я по пътя, а после и тя, и ние, отново се намерихме. За изненада на всички, а най-вече - на нас самите.

Този вторник, на 4 март, от 19 часа, в литературния салон на Пловдив в клуб "Петното на Роршах" за първи път публично ще разговарям с Краси за изумителното му и категорично завръщане в българската литература, както и за последният му роман „Тезеят в своя лабиринт“. Позволявам си да отправя лична покана към всички наши колеги журналисти, за да отпразнуваме онова време, в което джибрите на младостта ни шумяха и кипяха с наивността на всяко бъдеще.         Всички реакции:

В "Под игото" Сашо Секулов правеше кратки коментари на деня с думи, а в "Свирепо настроение" Краси Димовски - с карикатури. А ако денят беше пуст откъм събития, което в онези години на свирепия Преход се случваше изключително рядко, се раждаха философски миниатюри и сатирични рисунки с общочовешко съдържание. Някои от най-добрите текстове Сашо събра в книгата "Възхвала на провинцията. Фрагменти", а Краси направи две самостоятелни изложби с карикатури и сатирични графики. Уникалното на тези две вестникарски рубрики беше, че се поддържаха всеки ден, в продължение на години, и възпитаха авторите в творческа самодисциплина (която преди не им беше дотам присъща).

Стотният брой на емблематичното приложение "Уикенд". И разбира се, "Момичета на Уикенд" - рубрика, която се прочу за броени дни. 

В стаичката на въображението се роди и идеята за първия български фотороман, реализирана със замах. Течеше от брой в брой на приложението "Уикенд", а момчетата и момичетата, които се снимаха в епизодите със занимателни истории, не бяха професионални актьори, а се набираха чрез обява.