Дневникът на една П… или прекатурената човешка история

Антония Апостолова - създател и автор на "Литературни разговори с Антония Апостолова"

Рецензията е публикувана в Портал Култура

Мнозина разказаха XX век, но май никой още не го е правил по начина, по който го направи Красимир Димовски. В „Момичето, което предсказваше миналото“ (2021) той ни представи първата половина на столетието в разкази от гледната точка на деца, в „Ловецът на русалки“ (2022) – зрелия социализъм в три новели, а сега – годините на Прехода в цял роман. „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ (2024) завършва тази своеобразна идейна и най-вече стилистична трилогия, издадена от „Хермес“.

Само че горното определение – че този нов роман просто разказва история, чийто фон е определен обществено-политически период – е крайно недостатъчно, дори неточно. Защото, ако Христо Калчева написа 90-те през вулгарното, Александър Томов или Владимир Зарев – през романтично-трагичното, Момчил Николов и Васил Панайотов – през приключенско-комичното, Антония Апостолова и Емануил А. Видински – през младежко-автобиографичното, и така нататък, то това, което прави Красимир Димовски, всъщност ни извежда извън конкретиката на хронологичното, линейно време. Също като останалите книги в трилогията му, и тази се разполага в областта на мита, на архетипното, на библейското, на интертекстуалното.

Да, „истинската“ история в романа вероятно би могла да бъде извадена от някогашните новинарски дописки, да се резюмира до обичайната драма от Прехода, включваща мутрите, настанили се в бившето училище насред любимото село на автора между Могила и Могилчица, проститутките и наркотиците, разпределяни оттам, страха на местните жители, саморазправата и бягството на главния герой след опита му да спаси онова единствено момиче, годините му като общ бачкатор в Германия, завръщането му към призраците на миналото… А историята на главната героиня пък да бъде разчетена като тази на едно талантливо момиче с бъдеще, което бива омърсено, употребено, похабено, доведено до…

Звучи много познато, нали? Само че не е такова. Защото Писателят (ако поиграем още със смислите зад онова „П“ в заглавието) прави от вече баналното, преупотребеното дори в литературата ни нещо необикновено, странно, магично, подобно на приказка. В нея нищо не е съвсем което е и всичко може да се разбира като нещо друго. Този специфичен наративен подход и най-вече красивият и необичаен език, превърнали се в запазена марка на Красимир Димовски, възвисяват сюжета и позволяват едно многопластово фабулиране.

Затова и тази история може да се чете по много различни начини…

Например като оригинална, обърната космогония (или дори няколко). В нея първите човеци, създадени от подгизнала в кръв глина, са съществували не в Рая, а в Ада – една различна от библейската версия пустош, подчинена на първичното оцеляване. Така първородният грях се оказва желанието на Адам и Ева да заменят онова повсеместно „многоизяждане“ (защото от микробите до галактиките всичко във Вселената взаимно се изяжда) със съзидание. Бягайки сами от Ада, ние носим едновременно неизличим спомен от него. Белязани сме с изначално познание за злото (да не се бърка с вярванията на разни гностически секти, в които Дяволът е демиург).

Без да навлизам в подробности и да указвам всяко съответствие (читателите сами ще ги открият – в знаковите числа, в имената, в ролите), е важно да се посочи също, че Димовски прави дълбок прочит на мита за Тезей, Ариадна и Минотавъра, от една страна, и евангелската история, от друга. Той не ги тълкува еднозначно и притчово обаче – напротив, омесва, противопоставя, криви смислите им. До степен, в която всичко ни се струва хем така, хем напълно преобърнато.

 На този фон авторът ще развие една друга своя теория – за т.нар. Дозло, съчлененото до неотделимост добро и зло, което прави лесния черно-бял свят невъзможен, а моралното и емоционалното ни ориентиране в него още по-трудно. Добра или зла например е главната героиня Ариана? Спасителка ли е, когато подобно Бог изкушава и „предава“ своя уж човешки спасител, за да го изпита? Или той самият е такъв? Едно ли са? Какво изобщо е да спасиш и каква е цената? Превръща ли спасителят спасените в роби? Можеш ли и трябва ли да спасиш нежелаещия да бъде спасен? Невинна ли е Ариана, когато прониква в носителите на злото, за да ги олюби, зарази и преобрази с доброта? Защото „и доброто може да похити злото, да знаеш, и става по-объркано, отколкото ако злото похищава доброто, както си му е редът“.

Това нещо [Дозлото], викаше той, е по-лукаво от дяволът, щото ни размества представите. Вкарва човеците в почуда и ние вече не знаем кое е чест и безчест, кое е грях и негрях, кое е любов и кое омраза, кое е живот и кое смърт, кое е красавица и кое звяр.

В тази прекатурена координатна система такъв – неясен и примесен – е и главният женски образ в романа. В крайна сметка и Тезеят, и ние като читатели, така и не виждаме директно Ариана. Тя остава силует далечен, забулен в мистерия, буквално увит от полите си или от височината и мрака, които винаги крият лицето ѝ. На единствената снимка с нея лицето ѝ е изрязано и там зее една дупка – дупка утробна, оплодима; дупка екзистенциална, през която можеш да видиш и вселенската празнота, но и всичко, което пълни този свят, творението, природата. Ариана е разказ, опосредстван за Тезеят през свидетелствата на други, проникнат само веднъж, и то в символичното пространство на едно сметище.

Ариана е „развратна светица“.

Тя е средоточие на вертикала. Тя е съчетание на двата най-противоположни женски архетипа, смесвайки възвишеното и чистото с „безсрамност и циничност“. Тя трябва да свири небесната музика, но чрез тялото си. Тя „яха“ и едва ли не по мъжки прониква мъжете с доброта, за да изсмуче цялата им злост, жестокост и настървеност. Тя трябва да отхвърли спасителя си, за да спасява. Но може ли наистина? Нямаше ли да се провали и без това, когато – неустоимо привлечена от злото – влиза в него, за да го промени с любов? След трите си неуспеха, които я огрубяват външно, свеждат я до едроватостта на бившата глина, тя ще влезе дори в смъртта, най-голямото зло – подобно на Христос, слязъл в ада да изтръгне жилото ѝ.

Този противоречив, труден за определяне образ предизвиква контрастни морални и емоционални реакции у нас. И жалост, и страх, и съчувствие, и яд, и любов, и омраза. А за последното, както многократно разсъждава Тезеят, няма измислена дума на български език.

Да, в тази история Бог се оказва момиче.

Още от първата книга на Красимир Димовски и в цялото му творчество женските образи са изключително важни, въздигнати на особен пиедестал. Тяхната същност, както съм писала и преди, е неуловима за гледната точка на мъжкия разказвач. Те остават невидени отвътре (а в тази книга – и отвън) от мъжкото виждане, дори когато са прониквани фалически. Към тези силни в крехкостта си героини отношението е на боязън, на благоговение, на мистичен копнеж, на треперене.

Утробната същност на жената, способността да ражда живот (за разлика от мъжа, който може само да го отнема) е издигната в култ. И в тази книга женските слабини са всъщност „силнини“ – мястото, способно да улови светлината на безвремието и привличащо мъжа със силата на смъртта. А Дневникът, който Тезеят намира в завръзката на сюжета, може да е на Пагане (както наричат героинята заради виртуозното ѝ свирене), но и на всяка една друга жена. Неслучайно всички героини носят имена или определения, които започват с буквата „п“ – с тази коварна буква, поставяща на изпитание мъжа, който инстинктивно би си помислил за „п…а“. Докато зад нея може да стои всъщност всичко друго: самата природа (женска по същността си), планетата, победата…

Това е в крайна сметка книга за любовта, минаваща през женското. Жената е тази, заради която „гравитасът“, законът, бива преодолян, надмогнат. Защото докато от обич „вървиш една педя над земята, не ти е дадено да страдаш, нито да мислиш“. Това е и книга за властта, включително за властването на доброто. За страха и смелостта. За вечната борба между материалното и духовното. За света, виждан в числа, и другия, чуван и свирен в ноти, в музика. И може би изобщо за всичко. Неслучайно писателят е преплел базови произведения в текста си – „Малкият принц“, „Вълшебната планина“, „Доктор Фаустус“. Те дават още дълбочини на фабулата.

Красимир Димовски винаги е твърдял, че самата история сама по себе си не е достатъчна –

че литературата, писането, човекът е стилът.

Той е развил собствен стил, пълен с неологизми, с характерни думи, със специфична употреба на ярки глаголи, вместо директно описание на състояния и усещания (героят се надига, разпрашва, събира, сгъстява, облъхва, изтича, изпълва и сломява в кухините си). Граматиката не се подчинява на коректорски правила – важните думи, независимо от позицията им, са с пълен член. Глаголи в женски род следват по мъжки членуваните женски съществителни, като в един съвкупен език. Изборът на думи е необичаен, изненадващ. Регистърът смесва крайно ниското, натуралистичното, сексуалното с възвишеното, високото, онова от другия свят.

Точно такъв, сякаш това е описание за самия него, е и протагонистът разказвач – Тезеят. Красимир Димовски е майстор на „омешаните“ герои – хора физически силни и груби, но крехки в ума си; способни на насилие в невинността си; сексуални в девствеността си; занемарени в чистотата си. Хора примитивни, като че ли току-що изваяни от глината и обдъхнати, неуки, първични, но в същото време природно интелигентни, обзети от някаква неведома сила, способни на проникновени разсъждения и прозрения. В известен смисъл Тезеят се оказва пророк – не много по-различен от ония прости, мърляви библейски пратеници на Бог, избрани от Него да бъдат проводници волята Му. Така и Тезеят ще записва горевдъхновено, без сам да го съзнава, истории за планети, които много наподобяват разказите за планетите в „Малкият принц“.

Да, именно най-вече езикът създава тази митологично-приказна реалност, в която мутрите и престъпниците биват наричани „пришълци“, почти като извънземни. А буквализирането на смисъла от неукия, „първородно свеж“ Тезей носи собствен богат смисъл и облъхва драматичната иначе история и с нещо иронично, смешно. Така в превзетото от мутрите училище Тезеят ще си представя как знанието някога е прониквало и изпълвало до бременност учениците, както фалосите днес проникват проститутките. Смесването на доброто и злото е представено като: „Съешават се доброто със злото. Шибат се. Опраскват се“. Така се разбира и смисъла на това да „оправиш живота си“. А

в това училище толкова хартии са изписани и изчетени, ама никоя не е възбуждала тъй човекът като тези харатийки [парите]

Животът наистина може да се обърка от красота, защото тя „носи толкова беди, колкото и войната“. А тази книга е красива дори в грозното си – тя възвисява мръсното, човешкото. Така, както „любовта превръща и злия гений в добър глупак“. Дори и според автора добрите винаги да са прецакани, да са неспособни дори да извършат добро, защото са уязвими като деца във вярата и боязънта си. Тази книга, разказана от един с душа на одисей (с малка буква), в крайна сметка изписва един Дневник, който може да е предупредително послание на друга цивилизация към самоунищожаващото ни се човечество или спасително откровение на Бог към забравилите го. А може би е просто летопис на нас, наблюдаваните отгоре клечащи върху малката ни планета.

„Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“, Красимир Димовски, издателство „Хермес“, 2024 г.