Вход
16 Юли, 11:55 0 Да, повтори се! Англия загуби финала - втори пореден.
Нейните нещастия продължават много по-дълго, отколкото аз съм на белия свят. И по-дълго, отколкото са живели много от четящите този текст.
58 години поражения, в които страданието беше примесено с болка и срам. Последната (и единствена) победа беше преди 21 169 дни.
Не е лесно за разбиране. През 1966 г. не всеки е имал телевизор, а биг мак даже все още не е бил измислен. През годините Обединеното кралство е имало 13 министър-председатели. Гарет Саутгейт все още не е бил роден.
И ето нов шанс.
Още през първото полувреме Англия трепереше, въпреки външното спокойствие. Пикфорд контролираше емоциите и - или я възбуждаше, или я успокояваше.
Уокър се търкаля под Уилямс, подхлъзва се. Очевидно изпитва болка, държи коляното си, но се опитва да се върне в играта веднага. Той скочи обратно на тревата и се строполи. Десетина секунди - и той вече е на терена. Дори не извикаха лекар.
Тук Пикфорд хвърля топката към Фодън, той греши с подаването - точно в крака на противник. И търчи обратно. Той бяга към вратарското поле, където Гехи го подсигурява. Корнер и Фодън прегръща Марк с благодарност. Момчетата наистина не искат да губят.
Колкото и брутална да е Англия, тя е забележимо нервна: Белингам подава неточно няколко пъти, Кейн напълно отпада - това е тревожно, защото лидерите правят грешки. Но първата задача е изпълнена: Испания държи топката, но няма острота в атаките им. Важно е да запазите тази ситуация и през второто полувреме. Още повече че Родри отпада на почивката - има ли повече шансове сега?
Но изведнъж всичко се разпада. Перфектната атака на Испания дойде направо от съблекалнята. Беше лесно: Ямал подава към Уилямс, който изобщо не се пази от Уокър. Гол.
Английската трибуна тъне в тишина.
Гарет Саутгейт влиза в действие в 61-вата минута - Уоткинс заменя Кейн. Сега Хари не може да направи нищо, за да преодолее проклятието. Просто остава нервен на пейката и се надявайте на най-доброто.
В 66-ата Ямал има добра възможност - Пикфорд спаси и даде надежда. Но до 70-ата Англия се пука по шевовете: Пикфорд прелита над наказателното поле, Испания печели рикошет след рикошет и не позволява на англичаните да си поемат въздух. Всичко завършва с далечен удар на Руис и друга дългоочаквана смяна на Саутгейт - Коул Палмър.
В 72-рата Испания отново прощава след грешка на Белингам в халфовата линия. Субименди трябва да завърши, но в ръцете на Пикфорд. И тогава - всичко следва стандартните закони: ответна атака, Джуд, който току-що е объркал, получава топката в наказателното поле и я мушка, продължава напред. Влезлият преди три минути Палмър стреля от двадесетина метра - второто му докосване в мача.
Топката се търкаля по тревата, леко подскача и лети право в долния ляв ъгъл.
Пикфорд се заиграва с жестове към феновете. Трибуната отговаря:
Send him victorious,
happy and glorious,
long to reign over us,
God save the King!
На 82-рата Пикфорд направи поредното спасяване - той отрази удар на Ямал след ответна атака с участието на Олмо и Нико Уилямс. И тогава той скочи бързо и каза на съотборниците си: "Успокойте се, момчета!".
Ако спечелят, всички лаври ще са за вратаря. Иначе не може да бъде.
В 86-ата смяната на Де ла Фуенте проработи - Оярсабал бележи. Ситуацията изглеждаше много тънко, сега ще отменят гола? Но графиката показва, че коляното на Стоунс е с няколко сантиметра по-близо до целта. Испанците празнуват с почти целия отбор - дори контузеният Родри се опитва да се дотътри до съотборниците си.
След минута Уоткинс можеше да стане герой, но не успя да овладее топката в центъра на наказателното поле. Без попадение. И тогава... Най-одумваният епизод от финала. Ъглов, удар с глава на Райс е изчистен от Симон. Добавката Олмо я отразява на самата голлиния.
Помислих си: Това май е съдба. Виждам на монитора как английски журналист откача, събира си нещата и си тръгва.
Дават Кейн на пейката. В очите му има сълзи, въпреки че има още няколко минути до края на мача. Това е първият капитан на националния отбор с два финала. И отново губи. Втори път с Англия, шести път в кариерата му. Нула голове във финалите.
След мача журналистите ги е страх да се приближат до феновете. Те са наранени и ядосани.
Последен сигнал. Испанците се втурват в централния кръг, британците падат на тревата. Всички плачат - Кейн, Карвахал, Уокър, Лапорт, Пикфорд и Мората. Няколко минути испански прегръдки и усмивки - и сега те се втурват към пистите за бягане на олимпийския стадион. И всички британци стоят близо до центъра на терена - сякаш нямат нито силата, нито емоциите да се доближат до феновете. Те стоят и гледат съсипани пред себе си.
Пикфорд се почесва по тила и след това покрива лицето си с ръце. Всички останали замръзват. Само Кейн върви бавно, бавно.
Много англичани все още са на трибуните. Изглежда, не могат да се движат, точно като играчите.
Скоро предстои церемонията по награждаването и английските играчи бавно си проправят път към подиума, за да минат през шпалира на победителите. Сега стоят с наведени глави и гледат радостта.
На някой друг. Те - и много поколения преди тях - не са преживели това.
Когато англичаните излизат през испанския шпалир, няма нито един опит за освиркване от трибуните. Само аплодисменти. И в това също има нещо трагично.
Но на излизане от стадиона емоциите са съвсем други. След мача репортери искаха да попитат британците за чувствата им. Върви мъж на около трийсет години, който плаче. Камерата минава по-нататък и човекът крещи „FUUUCK“ с пълно гърло. Още няколко десетки метра - и формулировката е малко по-различна: "I hate this fucking game!" (б.р. - мразя тази шибана игра!)
Тълпи от хора с толкова разсеян, изгубен вид, че сякаш днес нещо е умряло в тях.
Направо страшно да ги приближиш.
Какво каза опустошеният Саутгейт?
Исках да чуя неговия анализ (и на играта, и на бъдещето) на пресконференция, но треньорът дойде смазан. Той дълго подбираше думите си и говореше бавно. Призна, че Испания е по-добра. И той похвали играчите: "Те не можаха да дадат повече нито на мен, нито на страната".
Да, и много тем подобни неща.
Кога ще свърши това?
