IN MEMORIAM: За Мая Вапцарова, която беше серт и казваше истината в очите

 

Приятел по наследство звучи странно, но го има това понятие, както и враг по наследство. Това са хората, които не знаем от кога ги помним около нас, те просто винаги са били тук, като даденост и част от ореола на нашето обкръжение и някак си сме свикнали да ги има....А когато ги няма трудно свикваме с мисълта, че утре няма да вдигнем телефона и да се напсуваме на шега за „добро утро“.....

 

Така беше и с Мая Вапцарова.

 

Едно дълго приятелство, наситено със споделяне, взаимни преживявания, оплаквания, възходи и падения, радости, хвалби, порицания, но най-вече истинска човещина, в която никога не е изпъквало егото на кого е тя племенница и на кого съм аз дъщеря.

 

Никога! 

 

И в това беше чистотата на нашето приятелство въпреки разликата във възрастта. Като споменах за възрастта – Мая е връстничка на моята майка, поетесата Ваня Петкова, с която от ранни години е дружала. Двете, може да се каже, са израствали в творчеството си паралелно.

 

Извадих една стара снимка от семейния архив, на която Мая и майка ми са на 35 години, така пишеше на гърба на снимката, на която двете са красиви и усмихнати до Георги Джагаров. Това остава - снимките, спомените и тяхното вечно творчество!

 

Мая имаше особен характер, който до някъде ми напомняше този на майка ми. Казват за нея, че понякога била „серт“. Тя просто казваше истината в очите и не си поплюваше да я каже! Не си пестеше думите, ругатните, беше „перната в устата“, но така тя раздаваше онази нейната справедливост – истинска и неподправена!

 

Мая беше перфекционист, взискателна и строга като режисьор и страхотно талантлив творец в различните области – сценарист, режисьор, поет и просто човек със заглавно „Ч“.

 

Беше от онези цветни нестандартни личности, които оставят трайна следа след себе си....Нейният принос към българската култура, литература и кино ще остане завинаги вписан в духовното наследство на страната ни.

Тя беше един борец, по-скоро поборник за правдата във всичките й нюанси.

Нейни са думите : „Българйио,не разстрелвай повече своите разстреляни поети, за да ги харижеш на чужди...“.

 

 Мая посвети живота си да отстоява истината за Никола Вапцаров и неговия род. Тя ще остане истинско вдъхновение , пътеводител в изкуството и на обществото.

 

Нашата Мая.....

 

Неописуемо тъжно и несвойствено е, когато пореден верен приятел и съмишленик напусна този свят – сега вратата към Светлината се отвори за Мая Вапцарова.

 

Чувахме се редовно, споделяхме, ходих й на гости, обсъждахме злободневните теми и несправедливостите на този свят.

А как истински се радваше, когато преди години и се похвалих, че синът ми е приет режисура в най-престижния и стар университет за кино ВГИК в Москва.

 

Тя подскачаше от радост, сякаш нейният син е там. Запали цигара, после запали още една от вълнение , забравяйки, че първата цигара е в пепелника и димът дразни дишането на съпруга й.

 

Тогава съпругът й беше още жив, не беше добре, дишаше с апарат, страдаше от болестта, която погуби татко ми – ХОББ. Не трябваше да вдишва цигарите, но за Мая цигарите бяха ритуал без който не можеше нито да се радва истински, нито да тегли една майна на поредния, който си е заслужил! Уникален човек. Вече ми липсва.

 

Последният път отидохме със сина ми у тях да й занесем поканата за спектакъла "Аз съм Сириус" в Арменския дом. Тя дойде! Беше на първия ред. После пихме вино и обсъждахме спектакъла.

 

Неведнъж ми е давала интервюта. Последното много си го харесваше, излезе в БТА, където работех по онова време. В него Мая Вапцарова каза: "Хората трябва да се научат да бъдат съпричастни към историята и духа на Европа. Изкуството винаги навлиза надълбоко в човешкия дух, захранва го и го изтласква към социалната сфера. При липса на духовен баланс изкуството започва да отстъпва. И това е нормална защитна реакция, изчакване, адаптация. От това заболяване на духа изстрада и руското кино през 90-те, преболедува, но много бързо се съвзе. Постепенно киноиндустрията започва не просто своето възраждане, а развитие със страшно темпо. 

Със сигурност мога да заявя, че подемът и развитието на руското кино се дължи на това, че човекът осъзна величието на свободата, той осъзна отговорността, която носи към себе си, към семейството, към обществото. Докосва се до идеите за националните ценности, които, за съжаление, напоследък все повече губи".

 

Сбогом, скъпа Мая! Ти винаги ще си в сърцата ни, във филмите ти, в твоята Вапцаровска истина! Това остава, ти отлетя там, където е светлина и борбите вероятно приключват.