La Biennale di Venezia влезе в Пловдив СНИМКИ

Италианците наричат Acqua alta (от ит. „висока вода“) феноменът, типичен за Венеция. Той се отнася до приливите на Адриатическо море, които причиняват частични наводнения в града в различни периоди от годината.

Това име носи и една нова изложба, подредена в галерия „Капана“.  

„Acqua alta. История на българските национални участия във Венецианското биенале 1910 – 2024“ представя произведения, архиви и документален материал от всички единадесет участия, с които България се е явила в най-стария и най-престижен международен форум на изкуството в света от неговото основаване в края на 19 век досега. Организират я Градска художествена галерия – Пловдив и Община Пловдив. Куратори са изкуствоведите Светлана Куюмджиева и Пламен Петров. Асистент куратор - Рамона Димова. Художник – Георги Шаров. Проектът се осъществява с подкрепата на Национален фонд "Култура".

Със своите 129 години история биеналето на Венеция обхваща всички сфери на изкуството – от модерно изкуство до скулптура, пърформанс и инсталации. Но още танци, театър, музика и кино. И така арт панаирът на Венеция се намира в сърцето на изтъкания от канали град и предлага вълнуващи събития. И популяризира най-новите артистични тенденции. 

Тук можем да кажем в аванс, че през следващата година негов фокус е архитектурата с куратор архитекта и инженер Карло Рати, който в очакване на горещото събитие заяви: „За да се изправи пред един горящ свят, архитектурата трябва да впрегне целия интелект около нас.“ 

Ала фокусът на изложбата в Пловдив е друга – „Acqua alta…“ разказва за  последните близо 100 години от историята на българските участия в най-старото биенале в света. Ето и някои от интересните акценти.

Към 1910 г. от Освобождението на страната са изминали едва 32 г., а от първата обща художествена изложба, след която се полагат основите на организирания художествен живот в България, само 12 години. Това е период на изключителна еволюция в мисленето на българското общество, което прави своите първи важни крачки към осъзнаване на феномена „светско изкуство“, четем в презентацията към изложбата.

В този път важна роля изиграва българската монархия в лицето на Княз Александър I Батенберг, а сетне – княз и цар Фердинанд I Български. Именно с тяхното покровителство в страната гостуват редица чуждестранни художници, част от които превръщат България в своя втора родина. В този период редица български студенти, получили своето образование предимно в италианските художествени академии, се завръщат в страната, за да изградят не само Държавното рисувално училище, но и първото художествено обединение – Дружество за поддържане на изкуството в България.

Още през август 1909 г. група български художници, под ръководството на скулптора Андрей Николов, отправят молба към италианския писател и критик на изкуството Франческо Сапори (1890-1964), по това време председател на синдикатите на художниците в Италия, с молба за съдействие България да получи покана за участие в предстоящото Девето Венецианско биенале на изкуствата. Нещо повече, те желаят да им бъде осигурена и експозиционна площ от 80-100 кв. м, за да се представят със своя колективна изложба. След не малко перипетии и технически проблеми България реализира своето първо участие на престижния форум, а официалното откриване е на 24 април 1910 г.

Снимка: Facebook: Градска Художествена Галерия - Пловдив City Art Gallery - Plovdiv 

От първото ни участие във Венецианското биенале са изминали 22 години. За този дълъг период страната ни ще откаже официално участие през 1920 г. и ще премине през две Балкански и Първата световна война. А периодът на неутралитет, който пазим до 1 март 1941 г., вече е изтекъл и България е действащ съюзник в конфликта, който ще окървави цялата планета – Втората световна война.

В това време тя се подготвя да вземе участие в 23-тото издание на форума за съвременно изкуство във Венеция. Избраният за комисар на участието ни, художникът Борис Денев, е селектирал внушителна група от 35-ма художници, за да бъде подредена обща представителна експозиция, която по думите му ще представлява „първо участие на страната ни в Биеналето“ и ще очертае „днешното състояние на изкуството ни“.

Трябва да се отбележи, че единствената жена, включена в изложбата, е сестрата на цар Борис III княгиня Евдокия Българска. Както нашето първо участие, така и това от 1942 г. остава без особен публичен и медиен интерес.

Въпреки смутното десетилетие и разломните политически събития в страната от 1944 г. през 1948 г. ние сме отново на Венецианското биенале, което също преживява трудно краха на ценностите от Втората световна война. От покана за включване във форума се разбира, че ще ни бъде предоставена специална малка зала, която има разгърната площ от 23 кв. м и е препоръчително да бъдат показани творби с маслени бои и скулптура от „благородни материали“, а по изключение и акварели, но е добре да не изпращат графични произведения, защото това би усложнило организацията. Вместо малка експозиционна зала ни е предоставен за ползване Националният павилион на Югославия. Прави впечатление, че сред селектираните художници има и не малко жени (общо 5 от 17 автори). За Иван Лазаров, Данаил Дечев, Илия Петров и Дечко Узунов това е второ национално участие във Венеция. Въпреки че участието на България на Венецианското биенале е подкрепено от държавата в лицето на създадения на 1 януари 1948 г. Комитет за наука, изкуство и култура, то не е отразено в българското медийно пространство. Информация не може да бъде открита дори и по страниците на официоза на Българската комунистическа партия „Работническо дело“.

От последното участие на страната ни във Венецианското биенале са изминали 16 години. България е преминала от периода на сталинистко управление към своеобразно „размразяване на ситуацията“, което води до „еманципация“ на художествено-творческата интелигенция, макар и до голяма степен този процес да е „дирижиран“ стриктно от властта.

Със свои творби са селектирани общо 8 автори, като сред участниците за трети пореден път е и Дечко Узунов, което го превръща и до днес в лидер в националните ни участия във Венеция

Българска художничка, която живее в Италия, получава официално утвърждаване от Министерството на културата да представя страната ни със своето индивидуално участие в кураторската изложба на биеналето. От българска страна формално като куратор тя кани Георги Липовански, но творбите ù са показани на практика в изложбата, курирана от Акиле Бонито Олива. Тук интересен е факта, че художничката е напълно непозната на българската сцена. Името ù не се открива и в публикации от международната преса.

Същата година в раздела „Аперто“ на биеналето участва друг български художник – Недко Солаков.

През 1999 г. Министерството на културата организира конкурс за българското участие във Венецианското биенале. Страната ни отново е поканена, но действията от страна на институциите са доста закъснели. Докато тече тази процедура, биеналето изпраща факс, с който уведомява българските власти, че всички срокове за участие са пропуснати. Тази „борба“ за национално участие, както я нарича Яра Бубнова в публикация от 1999 г., започва поне пет години по-рано, когато художници и куратори се опитват да алармират министри, зам.-министри и институции за значението на този важен форум и липсата на страната ни там, стигайки и до президента Петър Стоянов. Така решението след закъснелия конкурс е официалното участие да бъде делегирано на Недко Солаков и Яра Бубнова с проекта „Съобщение“, което е единствено възможно да се случи при тези обстоятелства. Следва дълго убеждаване на биеналето да приеме това участие като официално въпреки пропуснатите срокове.

По случай приемането на България в ЕС ЮНЕСКО предоставя безплатно пространствата, двора и част от партерния етаж на своя венециански офис – Палацо Зорзи, за организиране на българско национално участие в биеналето през 2007 г. Тази възможност се появява късно и Министерството на културата възлага на Националната галерия организацията на павилиона. Тогавашният директор на галерията Борис Данаилов кани Весела Ножарова. Така започва реализацията на проекта „Място, на което не си бил преди“, отново в извънредни обстоятелства, без регламент, според ситуацията на момента и при изключително кратки срокове.

Българският павилион е реализиран с минимално държавно финансиране. Основното спонсорство за продукция на произведенията, с които тримата художници ни представят тогава, както и за цялата организация, свързана с тяхното показване в Палацо Зорзи, идва от известния белгийски меценат и колекционер на българско изкуство Юго Вутен.

Участието ни в Биеналето през 2011-а е организирано като частна инициатива от „Гершон България“ с подкрепата на фондацията, която създава една от новите тогава комерсиални галерии в София – Музейна галерия за модерно изкуство, и с одобрението на Министерството на културата.

Това е  повод да се разрази нов скандал - значителна част от представителите на културната общност реагират с отворено писмо до министъра на културата. Протестът им е насочен най-вече към липсата на конкурс и прозрачна процедура за подбор на участниците. При тези спорадични появи на държавата във Венеция, делегирането на официално участие за пореден път по този нерегламентиран начин предизвиква скандал.

Тогава Министерството на културата организира работна група за изготвянето на статут за конкурс. Скулптурите на Павел Койчев и живописните произведения на Хубен Черкелов и Греди Асса са експонирани във Венеция в интериора на ренесансовото палацо и напълно хармонизират с него. Качествата на творбите и концепцията на куратора, както и тяхната релевантност спрямо форума, така и не са оценени на фона на изненадата от това участие и разразилото се недоволство.

Участието на България във Венецианското биенале през 2019 г. е първият от серия български павилиони, които се организират с регулярен конкурс. Концепцията за представянето на ежедневието като материал и обект е разработена от Лазар Лютаков и Рада Букова под формата на визуален диалог. Тема на техните работи е контрастът между традициите и уникалността на занаятчийските произведения и прагматизма на фабричното производство, което ни залива в днешно време.

Въпреки ясната и открита процедура за избор, павилионът се превръща за пореден път в повод за скандали и раздор от една страна между бившия и настоящия министър на културата, от друга – между художниците, които не са били избрани на конкурса. „Трябва да се спре това биенале“ – казва бившият министър на културата Вежди Рашидов. Докато настоящият тогава министър Боил Банов носи в национален ефир чашите от работата на Лазар Лютаков да обяснява лично авторовата концепция в защита на павилиона, наричайки „мародерство срещу съвременното изкуство и изкуството въобще“ нападките срещу художниците. „Не можем да влезем в съвременния свят с вампира от Созопол“ – казва той.

Конкурсът е обжалван от неуспелите кандидати и това забавя целия процес на реализация на проекта. Крайните реакции в медиите и в общественото пространство дават по-голяма гласност на спекулациите относно цената и формата на чашите на Лазар Лютаков или материала за паната на Рада Букова, отколкото на форума и важността на нашето участие там.

Единствен от IKEA се възползват от тази поливалентност и от скандала, за да направят нова реклама на продуктите си.

Проектът, с който Михаил Михайлов и кураторката Ирина Баткова печелят конкурса, представя две серии от рисунки – Dust To Dust (Прах при прахта) и Weak Points (Слаби страни). Рисунките присъстват като обекти, разположени върху различни по форма и големина геометрични фигури.

Михаил Михайлов работи специално с пространството на павилиона за оптимална композиция и вместване на работите му, така че да се слеят с мястото. Художникът рисува с праха, който събира от ателието си, като го превръща по този начин в образ и символ на преминаващото време, на стойността и преходността на всичко предметно.

Проектът, с който България се представи тази година на биеналето, борави с травмите от близкото минало. Точно 35 години от началото на политическия преход този проект отваря тема, в която малцина артисти се осмеляват да се изявят. В колектива, който създава проекта, са визуална артистка, изследовател и докторант по история на науките свързани с психиката и писателка.

Голямата тема за паметта и историята е представена през малките лични истории на хора, оцелели от лагерите политически затворници по време на социализма. Изведена като фрагменти от стар соц интериор с три стаи – всекидневна, спалня и кухня, – инсталацията им сблъсква буквално и метафорично в непреодолим конфликт травмата и носталгията от това минало.