Писателят Светозар Казанджиев: Дано времето нагласи частите на ризата, която ни е облякло

- Господин Казанджиев, Вие сте автор на множество литературни и публицистични творби, посветени на Родопите, а Вашият роман „Съдба” стана роман на годината (2022), наскоро за него получихте Националната литературна награда „Георги Караславов”. Ласкае ли Ви това?  

- Разбира се, защо да ви лъжа! Това е оценка на колеги, за които думите са съдба. Няма как да не ме ласкае, въпреки че днешното време е скверно, не се вълнува много-много от литература, ценностите са други, идеалите и мечтите -различни. Но да кажа така: прегърнах 10-минутната слава и си "свих перките“. Вижте с какво „достойнство“ премълчаваме насъщни въпроси от нашето битие, от историята и културата на нацията, как да имам основание за големи очаквания и „Дионисиеви празници“? Щастлив съм, но сам със себе си, без да преча на другите.

- Нека запознаем читателите - какво представлява романът "Съдба"?

- Той е мащабно платн​о, върху което съм проектирал съдбата на Султан Татаров, а чрез нея - съдбата на Родопите и България през последния половин век. Полови​н век, наситен с история. Когато замислях романа, исках в него да димят пожарите на Втората световна война, но той да не бъде роман за войната, да показва грозната картина на отнемането на частната собственост и откъсването на хората от земята, но да не е повест за колективизацията, да разказва честно за Възродителния процес, причинил на родопчани оскърбителен срам, без да е разказ за Възродителния процес, да излага на показ всеобщата ни наивност, тласнала ни към голия връх на демокрацията, но да не е книга за тоталитарната държава, да разкрива страданията на моите герои, събрали в себе си всички качества на българския човек, но да не е книга-страдание...

- Получи ли Ви се?

- Когато затворих последната страница, видях между кориците <210> всички неща, споменати по-горе. Върху 580 страници оживя светът на Татаров - плътен, жив, многопластов. Свят, който разтърсва и ни изпълва със съчувствие към житейската участ на родопчани, кара ни да се възхищаваме на техните добродетели, да откриваме сред тях себе си, наши близки, познати, изпитали същия ужас, причинен им от превратностите на новот​о време. Исках романът да е възпев на широката родопска душа, на българската душа, която може да ви даде залъка от устата си, но и да изтръгне с нокти сърцето ви, при опит да поругаете нейната чест. Исках да реабилитирам образа на бащата в българската литература, да разкрия изконната привързаност на хората към земята, не само като кърмилница, а преди всичко като част от отечеството. Исках това да бъде светла книга, макар понякога да свети през сълзи. Но аз знам, че през очи, замрежени от тъга, се вижда по-далече, отколкото виждат безпристрастните, бистри и студени очи.

„Съдба“ е книга за любовта. За любовта към майката, към жената, за невероятната любов на един баща към своите деца, за любовта към идеите, любовта към земята, любовта към отечеството... Книга за вярата, надеждата, страданието...

- Любопитна съм да разбера съществува ли Султан Татаров като такъв, или е събирателен образ на родопчани?

- Султан Татаров е мой съселянин. Когато му казах преди време, че пиша за неговия живот, той хвана ръката ми и тихо, сякаш да не го чуят, помоли: „Недей, джанъм, моля те! Онези, които ме въртяха на шиш цял живот, вече са мъртви, Бог да ги прости, но днес синовете им командват „парада”. Те ще ме довършат. Недей!”. Разбира се, това е роман, не документален очерк. Не е едно към едно. Писателят е длъжен, ако той се е отдал честно на словото, да вложи най-доброто от себе си в това, което разказва. Името на героя е автентично. Оставих го за назидание на плутократите, на самозабравилите се нехранимайковци, взели под аренда цялото ни отечество.

- И все пак какво Ви подтикна да бръкнете в миналото, само заради корените ни, или да разкриете преди всичко добродетелите на родопчани?

- За мен този отрязък от време, за който разказвам в романа, не е минало, а моята, вашата, нашата съвременност. Времето на младостта ни, на нашите общи крушения и общи разочарования. За този половин век хората бяха заставени да изтърпят последиците от войната, колективизацията, глада, среднощните вести от лагерите на обречените, изселването, ужаса от духовния разврат с част от българския народ, горчилото на изстраданата надежда, наречена „демокрация”... Днес сме заобиколени от отраженията на тези масови разочарования. Това не е минало. Някой някъде беше казал: „Който стреля по миналото с пистолет, бъдещето ще го разстреля с топ”.

- Как се приема романът?

- Смея да твърдя, че познавам своята публика и тя ме познава, независимо дали е от Златоград, Смолян, София, Русе или Стара Загора. С книгите си съм обиколил много градове и села в страната и продължавам да го правя, днес с романа „Съдба“. Това, което вълнува мен, вълнува доста хора от близо или от по-далече, защото става дума за нашия живот, за националната ни история и съдба, за нас самите.

-А младите?

- Младите хора са по-експресивни, възрастните - по-любопитни, добросърдечни, решителни. Когато трябва да изрека думата „умни“, изпитвам леко колебание, защото знам, че четящите са по-умни от гледащите. А съвременният човек е нонстоп в мрежата, при изкуствения интелект, още непознат му докрай, но изключително близък и мамещ. Вярвам, че времето ще нагласи различните части на ризата, с която ни е облякло. Дано само не е усмирителна!

Визитка: 

Светозар Илиев Казанджиев е роден на 19 октомври 1952 г. в с. Гълъбово, Смолянско. 35 години е на организационна работа в областта на културата (председател на Окръжния съвет за култура, на Общинския съвет за духовно развитие, началник на управление „Култура” в Смолян), директор на Фолклорен ансамбъл „Родопа”, редактор във в. „Родопи вест”, щатен и нещатен кореспондент на вестниците „24 часа”, „Дума”, „Земя”, „Отечествен глас”, „Български писател”, „Словото днес”.