Поетът, който дебютира 15 години след смъртта си

  29 Април, 15:02     0  

Тези стихове са писани върху всичко друго, но не и на пишеща машина или компютър. По хвърчащи листчета, салфетки, случайни хартийки, попадащи също така случайно в ръцете на поета, както възникват и самите текстове. Те са оня модус на поезията, който е свързан с мига, с отмиращия, но уловен и за кратко спасен миг. 

 Стиховете на Александър Стоянов (1970 - 2008), писани по кръчми и болници през 90-те, са може би най-близо до онова, което се нарича поезия на ъндърграунда. По една или друга причина в Пловдив като че ли липсва подобен тип писане или вероятно то е толкова скрито, че минават години, преди да се появи.

Тези стихове са писани върху всичко друго, но не и на пишеща машина или компютър. По хвърчащи листчета, салфетки, случайни хартийки, попадащи също така случайно в ръцете на поета, както възникват и самите текстове. Рецитирани са пред приятели. Не са подготвяни за печат, далеч са от амбицията да влязат в книга. Те са оня модус на поезията, който е свързан с мига, с отмиращия, но уловен и за кратко спасен миг. 

И ето ги сега в томче, озаглавено "Призрако, стой!" ​- първото им появяване 15 години след смъртта на Сашо и 30 след написването им - благодарение на усилията на семейството му да ги съхрани и на негови приятели и колеги от университета, най-вече колегата журналист Спас Кузов да ги събере в папка. Тази папка (файл) нито можеше да възстанови хронологията на написаното от Сашо, нито да отсее сполучливите от нестаналите. Четейки я обаче, усещаш автентичния поет, неговата драма, неговия език, неговата рана, отчаянието и присмеха, клеймото и надеждата, пречупването и вярата, спасението и иронията, обичта и отхвърлянето, самотата и приятелствата...

Твърде деликатна е задачата на един пост мортем редактор, но вече -прочитайки файла, не ми е хрумвало и за миг да се отказвам. Деликатна е, защото няма как да питам автора дали е съгласен с предлагани поправки или подредба в книга. В началото мислех, че е достатъчно да махна от нея очевидните несполуки и така в томчето да влезе най-доброто от Сашо.

Прочитайки файла повторно обаче, това ми се стори недостатъчно. В разпиляното им набиране във файл стиховете - твърде различни и като мотиви, и като език, на който говорят, се биеха и отскачаха с разкървавени вежди из ринга. Бях убеден, че механичният им сбор няма да свърши добра работа.

При третото прочитане на файла опитах да обособя цикли, в които да подредя „най-доброто“. Но както казах, автора го няма, за да го питам съгласен ли е. Не ми оставаше друго, освен да дам за заглавия на циклите откъси от стихове или заглавия на стихотворения на самия Сашо. Впрочем заглавието на самото томче - „Призрако, стой!“ - е финал на негово стихотворение.

След това дойде и най-трудното ​- кое стихотворение къде да си намери мястото. Според мен няма друг вариант тази работа да се свърши прилично, без четене (дори на глас) на финала на едно и началото на следващо „парче“. Сигурно съм се оказал първият рецитатор в стая на тази ъндърграунд поезия от времето на написването й.

Тъй като в нея има и сюжети, има и движение, стремях се същото да се получи и в книгата. Да тръгне с акцентен мотивен цикъл, какъвто са „нощните“ стихове на Сашо. Това впрочем е един dark, много dark поет.

После подредих онези „парчета“, в които Александър Стоянов „разговаря“ с други поети, но най-вече със себе си - в ролята си на поет. Струва ми се, че това навреме ще даде представа на читателя за „пристрастията“ на Сашо в поезията.

После дойде ред на най-ранните неща - от края на 80-те, повечето от тях бяха датирани къси лирични попадения.

Така стигнах и до следващия ​- също лиричен мотивен цикъл, взел за име едно от заглавията на стихотворенията - „Момчета“. В него събрах рефлексивната „споменна“ поезия на Сашо.

Ироничните поеми ​- това спасение от натиска на външното, обособиха предпоследния цикъл - „Сатир“, който включва и една акцентирана dark самоирония, нещо, към което нашата поезия, струва ми се, е все още срамежлива.

Надявам се, че сполучих (донякъде, разбира се) да вкарам в книгата онова непрекъснато движение, без което поезията е мъртва. А тази поезия, поезията на Александър Стоянов, не само е жива, тя настоява да се чете като такава, макар в голямата си част да е писана на ръба на раздялата с живота. Впрочем може би затова толкова иска да бъде четена като току-що написана.

Вече виждах и финала, който упорито отказваше да е финал. И тогава ме удари една думичка от стихотворението „Път I“ - прераждане, която е натраплива в него. Ето го, казах си, финалния цикъл, който отказва да сложи точката, предпочита да иронизира финала, да изтанцува танца до средата, след което да остави двойките да продължат ​- без автора - на дансинга.

Нощната метафорична серия, с която започва посмъртното издание на поезията на Александър Стоянов, изведнъж изсветля към друго - към онова прераждане, което е и пречистване, и премисляне на всичко тук, но вече с поглед оттам. 

Надявам се Сашо да е останал (донякъде) доволен от така подреденото томче с поезията му - негова първа среща с читатели.

И сега, ако трябва да кажа най-важното за тези стихове: те са оня обърнат гръб на официалния литературен живот през 90-те, който отнесе камшиците на пренебрежението, сянката на премълчаването, шпалтите на непечатането и още дузина тояги, за да се появи две десетилетия по-късно - не като свидетел на екзекуциите, като свидетелстващ за собственото си прераждане.

 

Пролог

 

Като вкисната бира стоя нецелунат,

като фас от оплюнчена „Арда“

и сърцето ми вече си грабна бастуна,

закуцука му

миокардът.

Пригответе ми място за отдих и стон,

пригответе го,

много ви моля.

А нощта оседлайте

и дайте ѝ кон

от тютюн,

алкохол,

главоболие.

Да препуска пред мен,

здраво в хълбока вбила

хладна шпора

от кратък възторг.

Да роди безпричинно

една самовила,

впила устни

в разделящ ни корк.

И целунах едното бедро на луната –

кратка среща

по Млечния друм,

и поставих рога,

на смъртта си рогата,

и позорът калесах

за кум.

Не отидох,

където да бъда е нужно,

и сега не заспивам

от срам

на снагата

във вечно пияния нужник

аз съм сам,

аз съм сам.

 

Нощта е ранена

 

Синевата е кръв

и нощта е ранена.

Нервна тръпка таи тишината.

Хладината свали на нощта сутиена

и целуна деня по бедрата.

 

Пепелявият студ

по прозорците хлопа

и замерва стъклата с бутилки.

И се стеле пастелната утринна похот,

и покрива лица и мазилки.

 

Леденее денят,

а отровата бди.

В приласкани артерии дебне

да целуне дете и поет да роди,

и нощта да остане последна.

 

Бледа свежест

раздава отречен възторг.

Махмурлийски минутите крачат.

Абортират бутилки

ненужния корк

и на глътки в поетите плачат.

 

И подпухва стихът,

и етилова рима

се пързулва към нечия боса пета,

и заключва света

в удивително мнима

и мъртвешки добра суета.

 

На деня в поредния тежък дебют

синевата е кръв, тишината – ранена.

По прозорците хлопа

пепелявият студ...

А нощта си свали сутиена.

 

Черни хусари

 

Черни хусари разделят нощта ми на две.

И препускат конете им – от съня подлудени.

Мътна мъка и мътни от кръв ветрове

циркулират в карцирани вени.

А да бликне навън, а да търси простор,

не желае – доволна и стара,

и кръвта си тече

в този затвор,

прелъстена от себе си

и доволна, и щедра

в кошмара.

Аз се мятам на тласъци в ритъма пуст

и оглеждат очите ми конници черни,

и залагат на кръста му хладен Исус,

и залога си гонят в безумна потеря.

Ала ето, нощта – разделена на две –

отмъстително стиска треперещи бездни,

в пропастта ѝ се ражда – сякаш е сън,

изгнилата наша надежда.

 

Пловдив нощем

 

Нощта набъбва, всичко е стаено.

Прозорците са мътни... Апокрифни,

любовниците свалят сутиени

от задомените си нимфи.

 

Играта на любов е отегчена

от вечните си гумени калъфи.

И таен секс на дози и на смени

любовниците по хотели ръфат.

 

На еректиралите мозъци в нагона

пленени са душите окосмени,

в олтарите – обсебени икони –

проклели са Исусовите гени.

 

Прокрадват се настръхнали апаши

и проститутки с погледи-карфици...

Тепетата са стихнали и страшни.

Тепетата са станали вдовици.

 

При пълнолуние

(Двама в мен)

 

При пълнолуние...

Етаж четвърти.

Борбата е на двама в мен.

Единият надолу погледа ми дърпа,

а другият – нагоре,

възхитен!

 

Съблича се единият и кротко ляга,

и стиховете свои ще проспи...

А другият ръка протяга

към лунно светналите висини.

 

Побърква се единият от злоба тежка

и стреля черните си стихове...

А другият, помъкнал кръст човешки

за никъде, към нищо не зове.

 

Единият пропада в тъмнината –

напразно свети кръглата луна...

А другият изпраща към луната

потоци приглушена светлина.

 

Преплитат се на първия лъжите

със странни думи в тежък сън.

А вторият се взира в йероглифи,

обожествили болките отвън.

 

Понякога от своя сън събуден

раздразнен и безумен тръгва в бой

единият,

а другият – учуден –

открива в него образ свой.

 

Понякога се хващат за сърцата,

а болката и двамата гори ги...

И блъскат се у мен и двата свята,

а аз не мога да извикам: „Спри!“

 

Осъден да съм цял и разнебитен,

аз болките осъждам на разстрел

и заживява в мене първобитен

човек

без смисъл и без цел.

 

При пълнолуние...

Етаж четвърти...

Борбата е на двама в мен.

И няма победител –

двама мъртви

в един живот...

Не идвай, ден!

 

Криви мълнии

 

Като малко паве в булевардасе съмнявам, че водя нанякъде.Като фас от оплюнчена „Арда“се търкалям сред пикоч конячен.Като друсано циганче скитамв пещерите на градските хълмове.Като пийнал фелдфебел си ритамна фуражката кривите мълнии.Като счупена лампа блещукам.Като празна бутилка съм счупен.Като другаде – пак съм си туки ме няма – не съм си уютен.Като сянка на бор се промъквамв иглолистната пролет набола,във снагите на помисли тънкии в бедрата на тънки тополи.Като рошав кълвач издокарвамнемечтания степ на кората.Като дъб във гората прокарвамтежка сянка...И после – нататък...

 

***

 

Да разбия стъклената памет,

счупеното тайнство да намеря,

да целуна тръпнещия камък,

да обичам в други измерения.

 

Хлъзгавата нощ на битието,

на кошмара вечната царица

си забива ноктите в сърцето,

с него храни хищните си птици.

 

Да открия границата бяла,

да прекрача войнстващия разум,

да се видя в чисто огледало,

за да чуя как се казвам.

 

Музика ли, допотопна глина –

ето я суетната сърдечност...

Как желая някак да отмина

в другата, измислената вечност.

 

Да целуна тръпнещия камък,

да открия границата бяла,

да разбия стъклената памет,

да се видя в бяло огледало.

 

Среща

 

Скитат в съня ми простреляни войни.Бягат убити коне в съня ми.Търсят душите своите двойници.Търсят плътта ми.

 

Пеят в съня ми жреците си песните.Прерийна пустош напява в съня ми.Съскат огньове над гробове пресни.Търсят смъртта ми.

 

Плачат в съня ми убитите майки.Сън със съня във съня ми се срещат.Плаче с умрял обичай обичаят.Секс за вещици.

 

Сън е това. Не гори ли кръвта ми...Сън от отровна трева ме напада.Сън и копита. Коне. Диаграми.Ад в ада.

 

М

 

И миражите мрачни – всичко мъка зове.

И зовът ми е мътен, мъртвешки мочурен...

Мъртви мои, но мои добри светове –

мимолетен в мечтата Мичурин.

 

А морето ме мами с момински ръце,

мило мое, на мрамор си вече...

Мир и мамещи залези мъката взе,

Мефистофел ме мами...

Мълчете!

 

Залез

 

На залеза във матовата бездна

бих искал да съм приказен герой,

и в залеза бих искал да изчезна,

и да съм негов, а той да бъде мой.

По облаци да скитам в светлосиньо,

в лилаво, в керемидено...

Далеч...

Оттатък – минали години,

а хоризонтът – сеч.

 

05.04.1997