Психологът Ани Александрова: Това в психиатриите не е живот, а мизерно вегетиране под ключ

Българите са устойчиви на кризите хора. В различни моменти от своето съществуване те са подхождали философски към проблемите, трансформирайки „кризата“ във „възможност“.

Да, ама – не (винаги)! Напоследък, и не само, сякаш ни заливат серия от брутални катастрофи по пътищата, агресия, вместо добро отношение, убийства и самоубийства – животът ни се превърна в зловещ и мрачен хорър. Защо е така – по темата разговаряме с психолога Ани Александрова. 

- Ани Александрова, какво се случва около нас – сякаш светът „полудя“? Украинката, която уби и двете си деца във Вакарел, докато спели. Момиче, което наръгва с нож трима в София. Болно ли е обществото ни и от къде идва тази агресия?

- Болното общество е само симптом на все по-болния живот, който за жалост се налага да живеем. Светът се движи с ужасяващи темпове и психиката ни силно страда от това - все по-трудно й е да го разбере и приеме, почти невъзможно й е да го настигне, за да резонира на неговата честота. След изолацията, съпътстваща Covid-19, живеем все повече в силно ограничена виртуална среда, докато реалността е свързана с нарастващи геополитически и социално-икономически проблеми, повсеместна липса на радост, болезнена самота, хроничен стрес, тотална несигурност и натрапчива безпътица. Затова не само агресията, а също автоагресията са вече почти пандемични. Доста хора стигат до суицидни желания, за жалост все повече и до тяхната реализация. Шокиращ пример от последните дни е момчето, скачащо под движещите се коли по оживен столичен булевард, което ден по-късно се самоуби. И никой не пожела да му помогне трайно и адекватно - като общество и държава останахме слепи за болката и отчаянието му.

- Наскоро излезе статистика, че едва 250 българи живеят в психиатриите, но колко болни са навън, не се знае…?

- Не съм сигурна, че бройката е коректна, затова не бих искала да се фокусирам върху нея. А върху факта, че въпреки мизерията, психиатриите често се ползват като последен пристан от хора с тежки социални, а не психически проблеми, което означава, че и наличната леглова база не винаги се ползва по предназначение. Също, моля да не наричаме живот това в психиатриите. То е просто едно мизерно вегетиране, на ръба на физическото оцеляване, под нехайния ключ на държавата.

- Кой е отговорен и контролира този проблем в обществото ни? И как може да се реши той?

- Това, че места в психиатриите у нас няма, е видно и с просто око, разхождайки се по улиците. В контекста на казаното по-горе, социални домове също липсват, съдейки по нарастващия брой бездомни, нощуващи на открито. Тъжното е, че години наред журналисти и специалисти само си говорим, сочим проблемите и пътища за решението им, но нищо от казаното и трагедиите, случващи се ежедневно в обществото, не трогва властимащите – психичното здраве, специализираните клиники за лечение, психиатрите, психолозите и техните пациентите въобще не са във фокуса на приоритетите за държавата. За превенция пък въобще не говорим.

- Все по-често виждаме душевно болни хора да се движат по улиците на градовете ни. Безобидни ли са те и как и кога да реагираме, когато ги срещнем?

- Хората се скитат немили-недраги по улиците, защото у нас дневните центрове за психично болни хора са дефицит. Семействата им не успяват системно да ги контролират и биват до немалка степен жертва на заболяването им. Навсякъде по света психично болните хора, които поради страданието си не могат да работят, биват обгрижвани чрез дневна заетост с обществено полезни дейности, с участието и под наблюдението на специалисти. Това осигурява безопасността на самите болни, на обществото и подпомага техните семейства, чието състояние и стандарт на живот у нас са твърде нерадостни. Все по-често виждаме по улиците и видимо подвластни на различни психоактивни вещества млади хора, които в следствие на това отключват тежки психози и биват обект на психиатрично лечение. Нерядко употребата им завършва и фатално. Лечението и грижата към зависимите традиционно са откъслечни и половинчати, затова и рядко водят до положителен резултат. Изкушенията са достъпни на една ръка разстояние, контролът се реализира с широко затворени очи, проблемите лавинообразно нарастват, а държавата сякаш е тотално абдикирала. Тъжно е, че събираме капачки, за да живеят деца, срамно е, че институции организират „Българската Коледа“, за да скрият своята безпомощност.

- Живеем във времена на всякакви измами – хакери ни следят в мрежата, просяци ни спират по улиците… Как да се „имунизираме“ срещу всички тези измами?

- Имунизацията е процедура, а формирането на обективно критично мислене е дълъг процес, започващ още в детските ни години и развиващ се през целия ни живот, на база обществени ценности. Девалвацията на морала у нас прави непригодни и неподготвени за новия ред немалка част от хората, най-вече възрастното население, което става жертва на всевъзможни, дори зле съшити измами. Децата също не са защитени, защото виртуалните рискове, които стоят пред тях от екрана, са все по-реалистични, а агресорите трудно уловими, добре организирани и безнаказани. Считам, че все пак вариант за някаква превенция и спасение са пълноценното общуване, споделяне и подкрепа между хората, повишеното внимание и достъпът до реална, смислена, надеждна и проверена информация. Завръщането към здрави семейни модели и формирането на общности по интереси и взаимопомощ са добри рецепти за оцеляване. Бедността, изолацията, асоциалността и дехуманизацията са тревожни сигнали за безпомощна деградация на всяко едно общество.

- Деградацията в ценностите на обществото ни отвори врати за т. нар. Ню Ейдж движения, които насърчават развитието на собствената сила или божественост на човека. Къде обаче се крият капаните в новите „религии“?

- Вярата е основополагаща за всяко едно здраво функциониращо общество. Стара истина е, че когато си далеч от Бога, Дяволът те дърпа. Затова и заиграването с фалшиви религии, проповядвани безконтролно от всевъзможни гурута, коучове и инфлуенсъри, които се харесват на чувствата на хората, карайки ги да мислят, че самите те са богове и могат да разширят живота си за има-няма 21 дни чрез магически ритуали, практики и заклинания, са твърде опасни. Твърде опасна е и щедростта на широко проповядваната „Вселена“ и зациклянето върху „правилно манифестиране“ на разни безумни хрумки пред нея. Всякакви регресии, прогресии, квантови, родови, едва ли не трансцедентални терапии тепърва ще ни изненадват със своите „зашеметяващи резултати“. Трябва да сме наясно, че, ако търсим позитивна промяна в живота си, е нужно да поработим здраво, стъпвайки върху реализма и действието, а не върху бездействието и илюзиите си. Позитивното розово мислене и натрупаните безплодни надежди и илюзии предизвестено водят до не друго, а до чудовищно отчаяние. Именно отчаянието трайно уврежда психиката на хората, превръщайки ги в клиенти на психолози и пациенти на психиатри. А на фона на всичко това, Българската православна църква стои някак настрани, гледа, но не вижда от висотата на своята пренебрежителна елитарност.

- Днес смартфонът промени окончателно реалността, в която живеем. Голямата заплаха обаче не е ли това, че тези малки умни машини диктуват ежедневието на децата ни?

- Само на децата ли? Шегувате се! Тези машини са изцяло сраснали с всеки един от нас и отдавна не само ни съпътстват, а директно диктуват живота ни. Изкуственият интелект е навсякъде – от телефоните, през колите и умните ни домовете, та чак до часовниците на китките, които контролират кръвното налягане, броят направените от нас крачки, калкулират приетите калории, систематизират часовете ни, прекарани в труд и сън… Откровено контролират всеки един от нас, все повече и повече. Вменяват ни фино неудовлетвореност и вина. Причиняват ни стрес, бавно и настъпателно. Разбира се, не отхвърлям прогреса и не отричам полезността на част от всичко от това, но не виждам никакви ясно поставени граници, което е притеснително. Знаете ли, че вече и в детските градини у нас има масово внедрени интерактивни учебни пособия, дори за първа група, а вие се опитвате да опазите детето си вкъщи, криейки своя смартфон?!

- Българите сякаш сме на двата полюса във всичко – „За“ ваксините и антиваксъри, русофили и русофоби, „За“ и „против“ Тръмп и т.н. Вечно сме разделени и поляризирани – защо? В състояние ли е нещо или някой да ни обедини като нация?

- Дуализмът не е прецедент, той съществува откакто свят светува. Черно и бяло, добро и зло, хубаво и грозно… Разделението у нас е факт и то не от вчера – народопсихология, която обаче наред с щетите, донякъде ни прави устойчиви на зловредни внушения и манипулации. И като че ли към днешна дата не разделението ме притеснява. Плаши ме все по-натрапчивата липса на толерантност спрямо чуждото мнение и крайният фанатизъм, с който браним своето.

Визитка: 

Ани Александрова е PR експерт и психолог, специализиран в управление на комуникационни, лидерски, обществени и личностни кризи. Името й се свързва също с телевизия, печатни медии, личностна и бизнес трансформация, психология и психотерапия.

Тя е учредител на фондация „Глобален женски фонд“, дългогодишен главен редактор на списание „АННА“, автор и водещ на телевизионните предавания „Забранено за мъже“ ББТ и „Лабиринтът на закона“ ВЕК. Днес проектът й по психология и психотерапия „Разгърни живота“ набира все повече последователи във Фейсбук.

-