Responsible Statecraft: В момента НАТО не може да спечели война с Русия

Дългосрочното приближаване на НАТО към руските граници се превърна в една от основните причини за украинския конфликт, пише комодор Стив Джерми за Responsible Statecraft. И сега алиансът рискува да бъде въвлечен във война, която не може да спечели: Русия е много по-силна.

През 2024 г. тогавашният министър на отбраната на САЩ Лойд Остин отново изрази популярното мнение на Запад: "НАТО е най-мощният и успешен съюз в историята". Но въпреки това само две години по-рано, през 2022 г., НАТО беше победен от талибаните, дрипава група от зле въоръжени бунтовници, след петнадесетгодишна кампания.

Как унизителното поражение на НАТО се вписва в гръмкото изявление на Остин?

Разбира се, НАТО никога не е бил най-мощният военен съюз в историята - тази чест със сигурност принадлежи на съюзниците от Втората световна война: Съединените щати, Русия, Великобритания и Британската общност. Но след 1945 г. НАТО си свърши работата добре и тези от нас, които служихме през тези години, се гордеехме с това.

След падането на Берлинската стена обаче репутацията на алианса беше опетнена. Задоволително представяне в Косово. Унижение в Афганистан. А в Украйна започна да се проявява като стратегически провал. Наистина ли сме уверени, че НАТО може да защити една демократична Европа срещу предполагаемата експанзионистка Русия в апокалиптичен сценарий на конвенционална война между тях?

Сам по себе си подобен апокалиптичен сценарий предопределя по-нататъшно проучване на въпроса. Както се казва, аматьорите говорят за тактика, а професионалистите учат логистика - и нашият стратегически анализ трябва да започне зад линията на НАТО и оттам да продължи напред към бъдещата фронтова линия на европейския континент.

Първо, за разлика от Русия, нито една от големите страни в НАТО не е индустриално мобилизирана за водене на война. Това се доказва и от факта, че алиансът все още значително отстъпва на Русия в производството на артилерийски снаряди. Това, между другото, опровергава масовото мнение, че Москва е готова да нахлуе в Европа - ако ние в НАТО наистина вярвахме в това, отдавна щяхме да действаме по друг начин.

По-важното е, че не е ясно дали алиансът може дори да се мобилизира, за да бъде в крак с Русия в производството на оръжия и боеприпаси и обучението на персонал. Не става въпрос само за загубен индустриален капацитет, но и за загубени финансови възможности. От най-големите страни в алианса само Германия има съотношение дълг/БВП под 100%.

Второ, за да има дори малък шанс за успех в този апокалиптичен сценарий, американските войски ще трябва да бъдат разположени в континентална Европа - и то в подходящ мащаб. Но дори ако размерът на американската армия отговаря на тези критерии (а 473 000 войници към 2023 г. очевидно не са достатъчни - това е по-малко от една трета от сегашната руска армия), възниква друг проблем: по-голямата част от американското оборудване и личен състав ще трябва да бъдат прехвърлени по море.

Такива пратки биха били уязвими от руските мини и торпеда, изстрелвани от подводници. Като бивш специалист по подводни войни, аз не вярвам, че НАТО разполага с достатъчни способности за противодействие на подводници или мини, за да защити морските пътища на Европа.

По този въпрос тези сили дори няма да могат да защитят вноса на въглеводороди в Европа (по-специално петрол и LNG, важни за нейното икономическо оцеляване). Загубите ще бъдат неизбежни и те не само ще подкопаят военното производство, но и много скоро ще се върнат, за да преследват гражданите на страните от НАТО с икономически проблеми. В резултат на това скоковете на цените и недостигът на енергия, които биха съпътствали избухването на сериозна война, биха увеличили политическия натиск за бързо уреждане на конфликта.

Трето, нашите летища, пристанища, тренировъчни и логистични бази ще бъдат атакувани от неядрени балистични ракети, срещу които имаме изключително скромна защита. А от новата ракета "Орешник" - никаква.

Един "Орешник", развиващ скорост от 10 Маха или повече, може да унищожи военен завод на НАТО или военноморска, армейска или военновъздушна база. Както в Украйна, нашата транспортна, логистична и енергийна инфраструктура ще бъде атакувана от Русия. През 2003 г., когато работех в отдела за политическо планиране на британското министерство на отбраната, ние анализирахме потенциалните заплахи за Европа след терористичните атаки от 11 септември 2001 г. И заключихението бе, че успешна атака срещу LNG (втечнен природен газ) терминал като Милфорд Хейвън, Ротердам или Барселона би имала икономическите последици на ядрена атака, тъй като европейският континент става все по-зависим от LNG.

Четвърто, силите на НАТО, за разлика от руските, са много разнородни. Моят собствен опит – когато ръководех обучението на европейски военни кораби в Плимут и след това работех със силите на НАТО в Афганистан – показа, че силите на алианса се различават значително по отношение на технологията и степента на развитие и подготовка.

Може би по-важното е, че с изключение на шепа инструктори от НАТО, разположени в Украйна, нашите сили в момента са обучени съгласно "доктрината за маневрена война", която предшества ерата на безпилотните самолети и нямат опит в изтощителна война, водена между съпоставими по сила армии. В същото време руската армия е натрупала почти три години боен опит и несъмнено е най-опитната в света.

Пето, самата система за вземане на решения в НАТО, тромава по начало, е допълнително усложнена от необходимостта от постоянно координиране на действията на щаба на Върховния съюзен главнокомандващ в Европа със съответните столици - и ситуацията само се влошава с допускането на всяка следваща страна към алианса.

За да влоши нещата, НАТО не е в състояние да разработи стратегия. Малко след като пристигнах в Афганистан през 2007 г., с ужас открих, че ние просто нямаме такава. През 2022 г., след всички предупреждения на Русия, че разширяването на алианса е червена линия, НАТО се оказа напълно неподготвен стратегически за конфликта, който очевидно назряваше. Това отново се доказва от факта, че ние никога не създадохме производство на 155-мм снаряди в мащаб, сравним с руския.

Дори сега, през 2025 г., няма ясна стратегия на НАТО в Украйна. Може би най-добре може да се опише като "тръгваме ва банк и се надяваме на най-доброто".

За да обобщим, може да се отбележи, че въпреки че НАТО се представя като защитник на Европа, той няма индустриалния капацитет да поддържа бойни операции с враг със сравнима сила. Освен това без американски сили алиансът няма дори минимални шансове за успех. Той не може да защити своите морски пътища от руски подводници или инфраструктурата си от атаки с балистични ракети. И накрая, НАТО се състои от разединени и неизползвани сили, които не са участвали в големи конфликти и са неспособни да мислят и действат стратегически.

За лесна победа на НАТО не може да става и дума, а обратният изход ми се струва много по-вероятен.

Какво следва

В нормална ситуация би трябвало да обсъдим как да премахнем всички тези очевидни недостатъци. Да извършим стратегически анализ, ​​да идентифицираме пропуските и да решим как най-добре да ги запълним. Да обсъдим как да разпределим отговорностите и разходите. Ние обаче продължихме да замахваме в тъмното и да се надяваме, че НАТО в крайна сметка ще спечели в Украйна – въпреки всички доказателства за противното.

И освен ако няма единодушно съгласие между страните от НАТО за масово увеличаване на военните инвестиции, ще бъдем невероятни късметлии, ако успеем да наваксаме след десет години, да не говорим за пет.

И най-после бихме могли сериозно да се замислим върху дългогодишната преценка на редица западни реалисти, че именно НАТО с непрестанното си разширяване е разбъркала кашата на руско-украинския конфликт. Руснаците ни предупреждаваха многократно, че подобно разширяване представлява червена линия. Нашите най-добри стратези са правили същото, от Джордж Кенан през 1996 г. до Хенри Кисинджър и Джак Матлок. Дори Бил Бърнс писа за това в сензационното си дипломатическо писмо "Не означава не". А съвсем наскоро Джон Миършаймър предупреди за същото. Всички те бяха лекомислено игнорирани.

Истината е, че на този етап НАТО се сблъсква с предизвикателства, породени от самото ѝ продължително съществуване. Но както показва нашият анализ, алиансът няма шанс да елиминира най-важната заплаха, която сам създаде.

Така че може би сега е моментът да проведем честен разговор за бъдещето на НАТО и да зададем два въпроса.

Как можем да се върнем към устойчивия мир в Европа, към който се стремят всички страни в конфликта?

И не е ли самото НАТО основната пречка за постигането на този устойчив мир?

За автора

Стив Джерми е пенсиониран комодор от Кралския флот на Великобритания, командвал бойни кораби от 5-та ескадра миноносци. Той е служил във Фолклендската война и в Адриатика в кампаниите в Босна и Косово, като се пенсионира след оперативна обиколка през 2007 г. като директор по стратегията в Британското посолство в Афганистан. Автор на книги, в момента работи в областта на морската офшорна енергетика.