Роман за голямата любов и тайната на сполучливия брак: "Страхотен брак" от Франсис Мейс

Авторката на „Под небето на Тоскана“ се завръща с роман за голямата любов и тайната на сполучливия брак

За  Франсис Мейс 

Франсис Мейс е известна поетеса, ценител на изисканата кухня и автор на пътеписи. Особено популярна става с книгата си „Под небето на Тоскана“, която още с излизането си се превръща в бестселър и остава в класациите на „Ню Йорк Таймс“ в продължение на повече от 2 години. По нея е направен и едноименният филм с участието на номинираната за „Оскар“ актриса Даян Лейн. Международен успех постигат и книгите й „Жени в слънчева светлина“ и „Място под слънцето“. Книгите й са преведени на повече от 25 езика.

За  „Страхотен брак“

Дара и Остин се запознават в галерия в Ню Йорк и се влюбват от пръв поглед. Те вярват, че връзката им има бъдеще, и макар той да е временно в града, а тя да възнамерява да следва правo, не след дълго се сгодяват.

Малко по-късно Остин научава, че бившата му приятелка е бременна от него и страда от животозастрашаващо генетично заболяване. Остин признава на Дара, която отменя сватбата, без да разкрива причината дори на най-близките си, нарушавайки дългогодишната семейна традиция на откритост и споделеност. Тя е съкрушена не само от предателството, но и защото съюзът на родителите й винаги е бил за пример, а баба й е прочута авторка на бестселъри за тайната на страхотния брак. За да избяга от настъпилия хаос, Дара заминава за Калифорния и се отдава на реновирането на хотел. Остин се завръща в Лондон, където се налага да се изправи не само пред собствената си вина, но и пред невъобразима трагедия, която ще преобърне живота му.

Ще намерят ли път един към друг въпреки съдбовните последствия от необмислените решения, или голямата любов ще се окаже просто мит?

Откъс

Виното се разля. Докато се пресягах, ръкавът ми закачи чашата на Остин. Голяма и заоблена, тя се обърна и по бялата покривка плъзна карминено петно. Остин скочи на мига и столът му се килна назад. Взе салфетката и я разстла върху петното. Обърнах се към бъдещата булка, дъщеря ми Дара – очите й бяха широко отворени, а тънките й ноздри леко потрепваха. Рич твърди, че е усвоила този навик от коня си. Дара ме погледна сепнато – знаеше, че бях посветила цял следобед във внимателно подреждане на картичките с имената и десертните лъжички. Роко се стресна в дрямката си до вратата и започна да обикаля масата с лай. 

– О, не! Извинявай, Остин! – Притиснах и моята салфетка върху  петното и преместих гарафата с вода и вазата, за да го скрия. Рич прогони Роко в коридора. 

Остин попи вратовръзката си с кърпата, която грабнах от кухнята, и каза:

– Няма нищо, Лий, не се тревожи. – Очите му бяха особени, с цвят на речна вода, но още по-особен беше погледът му, в който сякаш се четеше изненада, че те вижда. Изненада и радост. (Мина ми странната мисъл, че се кани да ме попита: „Аз те виждам, а ти?“) Изплакнах чашата му в кухнята, Рич я напълни и Остин вдигна наздравица:

– За Лий, Рич и Шарлот! Щастлив съм, че съм сред вас! Благодаря ви за прекрасната вечеря, благодаря и на Люк и Амит, че дойдоха специално за нашето тържество. – След лек поклон към семейните ни приятели той добави: – Благодаря на всички! За мен е чест да се запозная с вас. Дара, моето сърце ти принадлежи! 

Гостите се чукнаха силно, чашите останаха здрави и всичко беше наред, с едно изключение: салфетките подгизнаха от проклетото вино!

Има случаи, в които държа всичко да бъде съвършено. Това беше един от тях – специален празник на семейството и най-добрите ни приятели по случай предстоящата сватба на моята Дара и Остин. Тя най-сетне намери любовта след всичките безумни флиртове с кого ли не – не искам дори да се сещам за сервитьора с провисналите от големи обеци уши, за танцьора на модерни танци, който все се възстановяваше от зависимостите си, както и за твърде русия леководолаз в Кий Уест. Мама винаги се е възхищавала на жизнерадостта на внучката си, но проблемът е там, че Дара пренебрегваше последствията. Чуеше ли неодобрението ни, заявяваше: „Престанете! Оставете ме на мира! Родният ми Хилстън не е Фънстън! Искам да живея!“ Пъстроперата ми Дара с нейните не едно и две кратки разочарования – първо стремглав полет, после сгромолясване, и най-сетне, най-сетне този чудесен шанс за прекрасно бъдеще! Както се казва в нашия край, аз бях благословена с моя незаменим Рич. Беше ред и на дъщеря ми да бъде истински щастлива.

Менюто беше избрано от Дара, а масата наредих аз. Бели ленени покривки с монограмите на мама и на нейната майка. Уотърфордските свещници от медения ми месец в Ирландия и две сребърни шампаниери (едната взета назаем от цветаря), пълни с кайсиеви рози. Всичко беше безупречно – тостът на Рич към Остин за добре дошъл в семейството, мама, слава богу, в настроение и с добро поведение, най-добрите приятели на Дара и Остин, скъпите ни съседи Фон и Чарлс, Елизабет и Ерик… Две блестящо подредени и плътно долепени дълги маси, а пролуката между тях – незабележима. Специалната вечеря на Дара, уви, с петно от вино. Първите снимки за сватбените албуми – Джери, нашият приятел фотограф, се отби за половин час, – така че младите да имат какво да разглеждат след години, когато ще съм вече на небето, а те ще се разхождат по брега, ще плащат данъци и ще разгадават чудото, наречено брак.

По изключение липсваха разгорещени политически спорове. Фон е щатски сенатор и понякога се разпалва и взима думата, а като кмет на града, Ерик често се увлича в бурни дискусии. Слава богу, нямаше досадно споделяне на лични истории, нито „забавни“ случки от детството. Какво толкова, петното от вино не е важно, макар че Рич вероятно се е ядосал за похабената чаша хубаво „Брунело“.

Но защо се измъчвам от всичките тези мисли! Дара цялата сияеше – очите й са с аквамаринения цвят на глъбините на ледник и са единственото, което е наследила от невротичния баща на Рич. Когато беше малка, понякога я поглеждах и се питах дали не е извънземна. Своенравният ми свекър имаше същите сини очи, но те бяха засенчени от рошави, сливащи се над носа вежди, а изострената линия на долната му челюст наподобяваше на месарски сатър, така че прекрасният аквамаринен блясък оставаше незабелязан. Тази вечер Дара излъчваше щастие и никога няма да забравя въодушевения й, радостен поглед. Толкова много харесваме Остин! Син, който така и не можахме да имаме? (Мъртвороденото ни момченце, когато Дара беше на пет. Безброй пъти съм си представяла нашия малък Хоторн Уилкокс – шестгодишен на пони, десетгодишен в отбора по плуване, четиринайсетгодишен свенлив юноша с мъх по скулите. Изминаха толкова много години, но все още ме боли, когато произнасям името му.) Дали не съзирам изгубения си син в Остин и дали затова не се привързах към него от самото начало? Вероятно в него намирах единствена утеха от мъката по онова малко овално личице с бледосини венички около тънките вежди и нежните мигли. Така и не видях очите на бебето, но си представям, че са с цвета на виещите се тъмносини ивици на направената в Космоса снимка на Земята.