След скандала с ученици фантоми: Произвеждаме неграмотни с огромен финансов ресурс от държавата

Асен Колев, етнолидер:

Процесите, на които сме свидетели  в СУ „Найден Геров“ - проформа обучение на фиктивни ученици, не са явление само в това училище и само в Пловдив. В Пловдивска област има 198 учебни заведения, от тях 98 са сегрегирани, където подобни проблеми съществуват. Това обособяване е в противовес със Закона за предучилищното и училищното образование. По категоричен начин чл. 99 ал. 4 подчертава, че е необходима десегрегация на системата на образованието на деца от един и същ етнически произход.

Сегрегирането не е само естествена последица от местоживеенето. Да вземем СУ „Никола Вапцаров“ в Асеновград. Въпрос на местоживеене ли е ситуацията с това учебно заведение, което е извън ромската махала? А всички деца от кв. „Лозница“ се насочват да отидат там. Има малки населени места, в които няма избор на училище, и там по-трудно се решава въпросът. Но на общия фон това е само оправдание. Нищо не се прави за десегрегация на системата на образованието.

На няколко пъти проведохме разговор с началника на РУО - Пловдив Иванка Киркова, включително в Областната администрация. Няма резултат. Предложихме да има един служител на РУО, който да работи с всички сегрегирани училища и да оказва методическа помощ в обучението на тези деца. Обществена тайна е, че в тези учебни заведения децата излизат неграмотни. Има немалко случаи да завършват 7. и дори 12. клас, без да владеят български език.

И сега има  експерти от РУО, които участват в екипите по Механизма за обхват.

Но така се размива отговорността

Има екипи, има отговорници. А защо няма местни хора в екипите? Има влиятелни хора в „Столипиново“ и ако те влязат в екипите, това ще е голяма помощ. Някои биха се ангажирали. Поставяли сме въпроса и защо чистачките и охранителите са в обществените съвети на училищата в „Столипиново“, а няма нито един от хората с авторитет, чиято дума се чува в общността. Нямам личен интерес да казвам това. 

Трябва да се осъзнае отговорността за състоянието на образователната система и да се постави, където е възможно, на реална основа за десегрегирано обучение. Чакаме да се състави правителство и да се определи министър на образованието. Писмено ще се обърнем наново и като граждански организации ще поставим пак всички болни въпроси.

Има родители, които са съгласни децата им да се обучават извън „Столипиново“. Сигурно няма да ми повярват и съм готов на експеримент - ако запишем няколко деца другаде в града, ще ги приеме ли общността там, каква ще е реакцията? Няма значение, че по закон може да има по 2-3 деца от малцинствата в паралелка. Виждаме и  ОУ „Гео Милев“, и СУ „Любен Каравелов“, и СУ „Никола Вапцаров“ в Асеновград.

Разбирам трудностите.

Но виждам и голяма имитация  на работа

Не искам да подценявам ролята и отговорността на родителите, но те на 35 г. също са неграмотни и възниква въпросът как да помогнат на децата си. Ако трябва, нека се създадат извънкласни и извънучилищни форми за изучаване на български език.

Обществена тайна е, че се  възпроизвеждат неграмотни хора с огромни финансови средства на държавата. Без да обобщавам, на много места има имитация на обучителен процес. Няма отговорност днес децата да научат поне 5 думи на български, следващия ден пак. Разбирам, че средата е трудна, че се говори на майчин език. Но на 20% ако е ефективен процесът, ще е постижение. Освен отговорността на родителите, има отговорност и системата.

Необходим е задълбочен анализ и да се очертаят нужните политики. В „Столипиново“ стоят по един начин нещата, в Хаджи Хасан махала по друг, в Садово - по трети. Но коренът е един - неграмотност, не се владее български език, не се посещават редовно занятия.

Необходимо е обучение на учителите,

за да знаят какви са проблемите на конкретното място - в "Столипиново", в Асеновград, в Карлово, защото не са еднакви. Където се говори турски език, грамотността на български е на много ниско ниво. Където се говори на ромски език и на български, както в Перущица, е различно. Ние можем да помогнем на педагозите. Не знаят всички особености и специфики, свързани с културата и семействата.

В последните 10-15 години почти няма деца от етнически квартали, които да отиват в университет. Те стигат до 11. клас, не могат да вземат матурите и не завършва випуск дванадесетокласници.

Подценява се и участието на социалните служби, а трябва да има социален работник при обходите в кварталите. Той да регистрира социалните случаи и децата да получат подкрепа. Има уязвими семейства и първо с тях трябва да се започне - без родители, деца на улицата, родители в затвора или починали. Но най-важна е работата с местните хора. Дали ще я свършат общинските съветници, дали образователните експерти, дали влиятелни хора или граждански организации - най-добре всички заедно. Без разговор няма да има резултат. С ехидна усмивка не става.

Трябва да се намери начин финансовите разходи и усилията на държавата да донесат резултат.