Свободата на "невръстното слово" в разказите на Красимир Димовски

Д-р Галина Вълчева-Димитрова

*Текстът е четен при голям интерес като доклад на Националната кръгла маса в памет на Елка Константинова и Светлозар Игов на тема: „Българското литературознание от втората половина на ХХ век – зони на (не) свободата”. Форумът беше организиран от Института за литература към БАН. 

Още през 20-те години на ХХ-ти век, благодарение на прозата на Дора Габе, а по-късно – чрез текстовете на „лириците” и „инфантилите”, детската тема в българската проза за възрастни става сюжетна ниша на свободното слово, заслон на езоповския език, чрез който се осмиват, надмогват и рушат идеологическите клишета на соцреализма, езиковите и литературните канони и социалните абсурди на обществено-политическото статукво. Подобни повествователни модели реновират т. нар. „детски книги за възрастни”, които се оказват един от най-съдбовните „ветрове на промяната” в поетиката на българската повествователна проза през втората половина на века. Те засягат не само фрагментаризирането на епическото повествование, но и типа тематични интерпретации на сюжетите за детството и на детския глас в литературата. Една от най-съществените промени е цялостната трансформация на изобразителния език в подобни текстове. С мнимия си наивизъм той се превръща в двусмислен литературен жест, в средство за изобличителна социална сатира. Сериозността на посланията му биват смекчавани от нонсенсовите случки, пародийните интонации, романтико-лиричните мелодии на спомена и виталната енергия на сюжетите за детството. Всички тези промени остават безнаказани от цензурата, която възприема подобни текстове като „несериозна”, детска литература. 

Защо правя подобни отпратки в текст, посветен на един съвременен автор? Всъщност, паралелът с посочените литературни явления се появи съвсем естествено при прочита на разказите на Красимир Димовски от сборника „Момичето, което предсказваше миналото” заради специфичния му повествователен и езиково-стилистичен модел. Струва ми се, че тази книга се отличава с един, все по-рядко срещан днес, оригинален подход и към детската тема, и към самото слово, като градиво на заложените в текста идеи. Димовски се завръща към езоповския език, към неговата пародийна, но и лирическа енергия, без да го калкира механично към съвременния социален и естетически контекст, а по-скоро като дообогатява функционалността му в своя актуален повествователен модел. Според мен, най-голямото постижение на автора е в това, че, стремейки се към психологически автентичното детско мислене и говорене, чрез което е обрисуван и окарикатурен светът на героите му, той създава напълно оригинални, забележителни фразеологизми, които се вписват естествено в замисъла му. Без да имитират нито предишните, нито новоналожилите се от днешните литературни моди стилистично-речеви пози, подобни изразни средства създават един необичаен, свеж и самобитен изобразителен език, мултиплициращ се непрекъснато в повествованието. И този език е също толкова многопластов, въздействащ и необходим към днешна дата, колкото са били навремето изразните средства на предшестващите литературни направления, протестиращи срещу статуквото.

Красимир Димовски е отличен карикатурист, който напълно владеее формите и „езиците” на този тип изкуство. Очевидно същата дарба му помага да ослосовеси по изключително нестандартен начин и писателския си талант. Той е „модерен” не в позата на накъсване на епическия разказ и в маниерното усложняване или принизяване на изказа си, а в умението да използва словесния щрих, детайлите от специфичното детско словотворческо умение, от модела на „живите” думи и дори на „езиковата грешка”, по който малките му герои си „превеждат” абстрактните понятия и събития в живота на големите. Привидната наивност на подобен детски език му дава свободата да нарисува с думи действителността чрез стегнатия синтаксис, чрез неочакваната, многопластова метафоричност на детската мисъл, чрез лексикалните открития и оригиналните умозаключения, на които е способна „невръстната” реч. Именно тя стои в основата на пародийния пласт на повествованието у Димовски. Новаторството при използването на детския код се състои не само в автентичната звучност и смисловата подплатеност на новосътворените от малките му герои думи и фрази, но и в съзвучията между тях и сочната мелодичност на жаргонните и диалектните езикови елементи. 

В тази симбиоза е тайната на цели лексикални редове от „неологизми на детството”, с които е изпъстрено повествованието на Димовски. Той умее да превъплъщава познати съществителни, глаголи или прилагателни в неочакваните им сродни форми и с тези новородени части на речта да озвучава сюжетите за детството. Те изглеждат естествено вплетени в потока на детската реч, звучат правдоподобно и същевременно двусмислено-иронично, като открояват и драматичните, и сатиричните акценти в разказа. Същият ефект се постига и при интерпретациите на класически дихотомии, които, перефразирани в просторечието на житейските ситуации или през уж „детските езикови грешки”, имат обърнат или скрит смислов знак.  Именно описаните синтези създават осезателното усещане за опоетизиране на повествователния език. Така Димовски разчита на една своеобразна „сатирична лиричност” в образните и в езиково-стилистичните си решения, в изграждането на времепространствата и типажите чрез речевите им характеристики. Дори при интерпретацията на най-сериозните идейно-тематични ядра тази виталност и поетичност на изказа е убедителна и психологически адекватна – и като средство на свободното слово на възрастния, и като възможен модел на детския език. 

Лирическите интонации придават многопластовост и романтическа окраска на историите за детството, налагайки в същото време усещането за силата на „невръстното слово” в сборника. През него текстът във всеки откъс назовава, иронизира и в крайна сметка – изобличава историческите, социалните, етнокултурните и екзистенциалните лимити на „зрелия” свят. Прави впечатление, че макар да носи различни имена и да търси различна идентичност, разказващият глас тук е твърде компактен – и като характерология на обобщения тип „детско говорене”, и като маниер на осмисляне на времето и събитията. Ако може да се посочи някаква простима стилистична уязвимост на сборника, то тя е в леката монотонност и уеднаквяване на изказа у различните персонажи. Случките сякаш са разказани от едно и също момче, макар че са несиметрично разположени спрямо историческата  хронология на българското битие. Разбира се, възможно е този „дефект” всъщност да е целенасочено търсен ефект. Така или иначе, лично аз отдавна не бях чела по-реалистична, по-автентична и същевременно – по-поетична биография на живота (може би откакто попаднах на изключителната книга за деца на Кирил Топалов „Будилник с латерна”). 

У Димовски тематичните интерпретации на детството пресъздават сюжетите на зрелостта чрез множество фикционални автобиографични ескизи. Тяхната обща история е заключен в тясното пространство между голямата планина Могила и малката Могилчица, в родопското село Яврово. Привидната пространствена ограниченост, която трябва да потвърди историята за „малкия човек” и неговото детство като частен случай, всъщност е всеобхватна и заредена с болезнено реалистична проблематика. Разказите в сборника на Димовски са 12 момчешки откровения, увенчани с последното, 13-то „предсказание” на едно момиче, а заглавията им очертават философията на битието – също освободена от клишетата, с които възрастните парцелират времето на минало, настояще и бъдеще. Неслучайно в подзаглавието на книгата тези късове са наречени „невръстни разкази”. Това двусмислено жанрово определение намеква, че силата на детския глас е в привидната му незрялост, чрез която той преодолява несвободата на словото и назовава истината, която възрастните премълчават по принуда или по убеждение. Поетиката на този автор впечатлява още с компактен разказ и органичност на идейните послания, с успешно преодоляване на преекспонирания сюжетен и езиков фрагмент – една от съвременните литературни пози. 

Стилизирано като мрежа от етюди за детството в аз-форма, повествованието размества  времевите пластове, „разпръсквайки ги” в различни, често травматични, исторически епизоди от българския ХХ-ти век. Стандартната  хронология е максимално приглушена, дори разрушена в пластовете на художественото време и гради „антиисторичния” подход на разказвача.  През очите на „синовете”, детската реч ту отпраща към принудителния военен дълг на „бащите” от първата четвърт на 20-ти век и към трагикомичното „мирно” битие на техните семейства, ту прескача в първите години след  Девети септември, за да стигне до детството в „ерата на телевизията”. „Героичните” образи на възрастните роднини, съселяни, съграждани, войници, офицери, свещеници, ловджии, милиционери и прочие са колкото драматични, толкова и смешни, невъзмутимо пребиваващи в различни исторически обстоятелства. Подобна несъразмерност изглежда психологически адекватна спрямо универсалните възприятия и усещания за време у децата. Така алегоричните идейни акценти и времепространствените измерения на историите за детството в сборника на Димовски се завръщат към архетипната чувствителност и интуитивност на детския свят, към автентичността на „невръстния” детски глас, който озвучава  посланията на текста, свързани с различните „времена” от социално-историческата, етнокултурната и екзистенциалната битност на вечно разделената и мълниеносно стопяващата се днес българска общност. 

През сюжета за детската игра и за нелекия детски бит от миналото, през историята на момчешките „войни”, като опозиция на момичешкия свят, постепенно ще се разгърне една ужасяващо реалистична метафора на битието, която, още в разказа „Вдовицата”, се превръща в горчиво-иронична оценка на народопсихологията ни. Изговорена свободно през цветния детски език, тя се оказва особено правдоподобна и по отношение на актуалното ни, днешно битие. През нея текстът разсъждава върху трагизма в изборите на малкия човек от всички времена – малък не толкова като възраст или социално положение, колкото като частица от враждебния „колективен (а днес вече „глобален”) свят”, в който всъщност личността отдавна няма собствен избор и свободна воля. Подредбата на откъсите в сборника сякаш „подмолно” следва инстинктивния сюжет на спомена за себе си и близките на фона на общността. Такива са сатиричните интерпретации на смешното и тъжното, на греха и праведността, на живота и смъртта, на истината и лъжата, на бялото и черното, на любовта и омразата, на историческото минало и на настоящето. Примери за казаното можем да открием в разказите „Гноп”, „Вдовицата”, „Млечният път”, „Перушината на света”, „Моят татко Кайзера”, „Олас против умиране”, „Момичето, което предсказваше миналото” и др. 

Важен акцент в тази връзка са  традиционните граници между половете и ритуалите за приобщаване към  мъжкия колектив в общността. Подрастващите герои на Димовски ги следват чрез „обучението в омраза” към женския свят, което, ако е успешно, би трябвало да увенчае инициацията на мъжеството чрез жеста на скърцането със зъби – алегория на житейското оцеляване в зрелостта, което няма историческа давност. Подобен простичък, но ефективен екзистенциален отговор на застрашаващия собствената идентичност външен свят е отразен в сюжета на първия разказ в сборника – „Победителят”. Той се оказва така съдбоносен за крехката момчешка мъжественост, че изглежда трагикомично трогателен в своята фикционална реалност. Мъчително е за невръстния герой в отделните откъси да разбере изцяло логиката на възрастните, поведението им, той подсъзнателно усеща двойствеността на техните житейски жестове. Наблюдавайки ги, детето вярно долавя фалша и страхливостта на техните избори, съмнителния смисъл на думите им и безпомощността  пред битийните дилеми. То инстинктивно оспорва моделите на зрелостта – с някои от тях се примирява, други, уж „несъзнателно”, иронизира, на трети открито се противопоставя, но сякаш приема безусловоно само най-първичния от тях:  да опази унаследения си битиен периметър от „скърцащия със зъби” насрещен свят, който ще го дебне цял живот, за да го въвлече в своята древна, безкрайна война. 

Харизматичен е образът на малкия мъж в сборника – хлапакът, синът, сиракът, вестникарчето, беднякът, бъдещият „войник на съдбата”. Очертан е пътят на себедоказването, жаждата на момчето за принадлежност към големия мъжки свят, в цялата му привидна „величавост” и тъжна карикатурност. В текста на Красимир Димовски специално място заема и женският архетип в различните му разновидности: възхитителното момиче-воин и предсказател, приютяващата майчина и женска сила, магията на жената-прелъстителка и стоицизмът на вдовицата, осъдена от общественото мнение и физически убита, защото дръзва да наруши забраната да живее след смъртта на съпруга си. Жената тук е крехка и невръстна, но същевременно зряла, могъща и вечна, делнична и необикновена, възвеличена и принизена, погледната враждебно и плахо през момчешките очи, но после – изваяна и осветена в съзряващия мъжки поглед. Всъщност, именно загадката на момичето-жена сякаш се прокрадва като лайтмотив в разказването на момчешкия свят в книгата. Тя стои в основата на авторовото философско тълкуване за житейските кръговрати, макар че думата й е дадена единствено в последния, тринадесети – „фатален” откъс – в ролята й на подрастваща жрица. Тя „предсказва” повтарящото се минало на идното човечество така, както момчетата преди нея сякаш „преразказват” колективното му бъдеще чрез личните си истории. Мисля, че дори само с тези, схематично очертани свои характеристики, сборникът на Димовски се отличава с оригинална физиономичност и оправдано би могъл да заеме мястото си сред най-добрите образци на т.нар. „детски книги за възрастни”. 

Словото в този текст опоетизира вечното детство. И необичайните думи, с които то се самоназовава. Божествената му мъдрост и величавата му невинност, способността му да „смесва невръстното си време” с времената на зрелостта и да ги изживява като игра. Посланието на тази красива, иронична и поетична книга в проза е, че ако има някой, който интуитивно разбира и знае истината за нашия нещастен свят, това е детето. Един малък, но древен демиург, чиято нишка през времената е достъпна само за собственото му трансцедентално същество. То наистина е способно да „се  предрича” и „разказва” далеч преди или след като е заченато и родено, както твърдяха още нонсенсовите сюжети на Ивайло Петров. Ето защо книгата завършва с предсказанието-откритие на момичето, че Бог е дете. А детето е тайнство. То може да съгради архетипите на битието, играейки, и така да освети настоящето на възрастните с неговите страшни и смешни работи, да превърне тясното родно пространство в безкрайно небе за свободни гълъби. А те, с нежните си птичи думи, да заглушат световното скърцане със зъби, за да станат животът и смъртта по-бели и по-леки от пера на птица. 

*

Спецификите на описания повествователен модел на Красимир Димовски се оказват особено ценни към днешна дата. Независимо от все по-набъбващата литературна продукция в момента и въпреки привидната свобода на словото в нея, едва ли можем да изключим автоцензурата и творческите пози. Част от тях постепенно се превърнаха в норма, битуваща не толкова в ролята на някакъв символичен протест срещу статуквото или като стремеж към качествен литературен продукт, колкото като част от инерцията на поредните езикови и литературни канони, обслужващи политкоректността и литературната мода. Ето защо, книги като тази на Димовски, не могат да не направят впечатление, тъй като, поне в моите очи, изглеждат като своеобразни контрапункти на модната идейно-повествователна и езиково-стилистична инерция. Нещо повече, езикът на Димовски е запомнящ се и заради звучащата в него подчертана ирония спрямо клишетата, независимо, че тя е маскирана зад добродушната насмешка над уж „някогашни” персонажи, събития и смехотворни народопсихологически явления. Неслучайно, още с излизането си от печат през 2021г., сборникът получи две сериозни отличия – годишната наградата на СБП и наградата „Пловдив” за литература. Не по-малко съществени гласове звучат и в следващата му книга – „Ловецът на русалки”, 2022 г., където Краси Димовски не изневерява на стила и идеите си, нито на словото си – поетичния език на Езоп. Авторът мълча цели 30 години, но „проговори” отново, за да ни припомни, че, комай, днес, повече от всякога, е необходимо отново да „проходим” в словото. 

За пореден път.