Вход
25 Февруари, 08:23 0 Новата си книга "Белязан доживот" представи наскоро д-р Веселина Узунова, главен уредник в Регионалния исторически музей в Хасково. Това е документален разказ за съдбата на полицейския служител Здравко Шейтанов. Изследването се базира както на неговите спомени, така и на архивни документи, в това число и на досието му в ДС. Дори тази репресивна структура е принудена да признае, че хасковският полицай не е нарушил законите преди 9 септември. Въпреки това той е преследван от комунистическите власти до края на живота си.
Рецензенти на книгата са двама изтъкнати учени - проф. Любомир Огнянов и проф. Момчил Методиев. В края на изследването има публикувани като приложения четири списъка: На полицейските служители в Хасково преди 9 септември 1944 г.; Списък на осъдените от Народния съд; Списък на осъдените от Народния съд - Стара Загора; Списък на изпратените в ТВО Белене от Хасковския край.
Авторката на документалното изследване д-р Веселина Узунова ще предостави паричните приходи на фондация „Истина и памет“, която набира средства за организиране на годишното поклонение в памет на жертвите на тоталитарния режим в концлагера „Белене“ през лятото на 2024 г. Книгата може да бъде закупена всеки ден от щанда на РИМ-Хасково, в рамките на работното време, без неделя. Цената е 15 лева.
През XX в. Хасково преживява епидемии, голямо земетресение, глад и купонна система. Най-тъжни обаче са военновременните 1944 и 1945 година, свързани не само със смяната на властта, но и с убийства, безследно изчезнали хора, разбити семейства и съдби. Това разказва д-р Веселина Узунова, главен уредник в РИМ-Хасково. Според нейните дирения, поне 200 са убитите в първите дни на преврата от 9 септември. Няколко хиляди са осъдените на смърт от Народния съд и пострадалите техни семейства. Уважавани хора са убити, пратени по лагери или интернирани. За да не остане нищо добро от тях в хорската памет, се създават неприятни легенди. Някои от тях се помнят и до днес, а истината в тях е съмнителна, казва д-р Узунова.
Сред личностите, които заслужават реабилитация, е Стоян Овчаров, първият модерен полицейски шеф в Хасково, осъден на смърт от Народния съд. И до днес някои свързват личността му с убити млади хора, чиято компания предпочитала съпругата му. Фактите обаче говорят друго, а този човек трябва да бъде реабилитиран, казва д-р Узунова.
В книгата й „Белязан доживот”, основата на спомените на полицейския шеф Здравко Шейтанов, осъден на 15 г. затвор, преживял Белене, всъщност са видни и други белязани животи. Към спомените на полицая, който описва 15 г. от живота си, д-р Узунова добавя открити от нея факти, сред които са и такива за живота и личността на Стоян Овчаров, разстрелян след смъртна присъда от Народния съд.
Овчаров произхожда от стар хасковски род. Образовани хора, възпитани в духа на християнското семейство. Бил гимнастик, физкултурник, който водел курсове за деца. Учил в полицейската школа в София в първия випуск за полицейски началници. Имал е военен чин, съпруга и двама синове. Очаквало го бляскаво бъдеще, но кариерата му започнала в най-тежките години за българската полиция.
Тя е създадена през 1879 г. в условията на руската окупация непосредствено след Освобождението. 10 г. по-късно започва реформа, която слага край на руското и турското влияние на административното деление на Княжеството. Превръщането на полицията в модерна европейска институция е свързано с обществено-политически промени, настъпили у нас след 1934 г.
В тази година комендант в Хасково става Стоян Овчаров. „Известна през тези години личност в града, той се ползва с доверие и авторитет в полицейските среди и сред гражданството”, пише д-р Узунова в книга си. В онези години българската полиция се доизгражда и модернизира, опитва се да въведе образователен ценз и култура сред униформените, за да се доближат до европейските си колеги.
Тогава полицаите са се заклевали пред закона и Бога
В годините на Втората световна война и в Хасково, както в цялата страна, има страшна беднотия. България е задължена да изхранва немската армия, страдали са и бедните, и богатите. Комендант Овчаров е познавал отлично ситуацията в града си и е страдал за бедните тютюноработници, които виждал раздърпани и болни по улиците. Съществуват негови доклади до началниците му в Стара Загора и София, в които той описва тяхното положение. Въпреки че не е натоварен със социална отговорност, той е получавал множество жалби и молби за помощ от бедни семейства, с които запознавал началниците си, представяйки социално-икономическата обстановка, която е предпоставка за напрежение, особено в момент, когато се съживява БКП. В докладите си е съобщавал как комунисти се опитват да внесат раздор и подклаждат тютюноработници към стачки.
Вероятно лично е помагал на бедни хора, но ние няма как да знаем, казва д-р Узунова. Като полицейски шеф, Овчаров не е искал в града да има убийства и престъпления. Било е трудно да се избегне това, тъй като забранената през 1934 г. със закон БКП се активизира, действат ремсисти, партизани, които по заповед за разстройване на вражеския тил, палят и повреждат железопътни линии, мостове и др. в страната. Стават убийства, атентати и много други престъпления, с които властта трябва да се справи и да поддържа реда в града. Много от тези неща са били спестени на обществото, но днес е доказано, че това са престъпления, дело на млади хора, извършвали от различни хулигански прояви до убийства, директни екзекуции на длъжности лица и полицаи. Тези престъпления са замаскирани в докладите на властите тогава като престрелки, в които падат полицейски стражари. Има обаче документи за обезщетения на семействата на избитите униформени. Един от погубените стражари е имал 4 деца, друг - 3, трети - бременна съпруга. Тези хора, загубили главите на семействата си, са били интернирани, когато комунистите идват на власт, разказва д-р Узунова.
Увлечените по комунистическите идеи действали според директива на ЦК, която поощрявала избиването на „народни изедници”,
насърчавала взривове, атентати и др. престъпления. Извършителите са вярвали, че ще бъдат амнистирани от Съветската власт, която идва, вероятно не са съзнавали, че вършат ужасни престъпления, допълва историкът.
През зимата на 1943 г. полицията научава за изнесени оръжия, боеприпаси и облекло от казарма в Кърджали, след като нелегалната БКП увлича около 80 военнослужещи. Сред тях са хасковлиите Тенчо Хубенов, Кънчо Иванов и Димитър Канев, които бягат от казармата с оръжия. Предават ги на партизаните Иван Райков, Иван Араклиев и Дорка Паунова, тогава ученичка. Иван Райков, Кънчо Иванов и Дорка Николова по-късно ще станат известни като тримата ремсисти, убити в плевня в днешния хасковски квартал „Бадема”, след като са отказали да се предадат и бъдат съдени за тероризъм и убийства.
Полицията и военните, които свършват основната работа, са вдигнати накрак, отнема им време, преди да бъдат обезвредени, а нелегалните извършват няколко убийства. Обезвреждането на тази група дава основание на новата власт след 9 септември 1944 г. да предприеме кървава разправа с полицейските служители, чиито имена са в списъците на обвинените от Народния съд.
След преврата Овчаров известно време остава в полицията като зам.-комендант. Не е ясно как, но е бил заставен да съдейства. Нямал е надежда, че ще оцелее. Има запазени архиви с негови показания за депутата Чалбуров, виден хасковлия, тютюнотърговец, които той пише отначало с "прав" ръкопис. По-късно обаче ръкописите на показанията стават "криви" и съдържат ужасни неща, вероятно са писани под натиск.
Според д-р Узунова Овчаров се е опитвал да спаси децата си. Синовете му успяват да заминат за Германия.
По-късно Овчаров, както и подчиненият му Здравко Шейтанов и други полицейски служители, са изправени пред Народния съд. Комендантът е осъден на смърт, Шейтанов - на 15 г. затвор.
Дава се възможност на Овчаров да се сбогува с колегата си. Двамата си вземат сбогом безмълвни. „Само се прегърнахме по братски и с целувка в уста се разделихме завинаги”, пише в спомените си Шейтанов. Комендантът е застрелян на 2 април 1945 г. заедно с други смъртници, които са изправени пред предварително изкопани гробове. Те останали безименни до 1992 г.
Петнели името на подсъдимите с измислени легенди
В спомените си Шейтанов разказва и как хасковлии са се сбогували с коменданта Овчаров. Те със сълзи на очи изпратили камиона на смъртниците, в който бил. Той им махал с ръка изправен. Това показва, че е бил уважаван човек, но на новата власт не <210> трябвали такива хора, затова се създава нова личност, която да заличи добрия човек в спомените. Създава се легендата за съпруга, която предпочита компанията на млади момчета. Тръгнал слух, че Коста Марков, млад човек с леви идеи, бил ликвидиран заради страстта на полицейската съпруга към него. Същата история се появява и за студента Тодор Велев.
Всъщност в онези години двете класи е нямало как да контактуват, просто хората са живели по друг начин, порядките са били други, казва историкът. Такава история е разказана и в романа на бившия ремсист Харалан Русев „По стръмнините”. Той излиза през 1948 г., а през 1951 година той получава и първата Димитровска награда за литература. Много от авторите на тази литература задължително свързват буржоазията с разгулно поведение, за да го противопоставят на устремеността на комунистите.
През социализма оцелелите синове на Овчаров са в Западна Германия, вероятно децата им и днес са там. В Хасково, директно в музея при д-р Красимира Узунова, майка на Веселина Узунова, двамата идват през 2000 г. Разказват много от живота на баща си, но не желаят да бъдат записвани с технически средства. Оставят на музея много снимки, част от които публикуваме на страниците на вестника за пръв път.
Няма данни синовете да са се връщали в Хасково втори път, макар още да имат роднини тук.
Червеният терор
Раздавали присъдите от сцената на театъра
След преврата започват времена на червен терор. Незаконните арести се превръщат в мрачно ежедневие за Хасково и неговите жители. Някои от арестуваните изчезват безследно и близките им нямат никаква информация за тях, пише в книгата си д-р Узунова.
Делото на Народния съд срещу полицая Здравко Шейтанов се провежда на 12 март 1945 г. в сградата на театъра в Хасково. Председател е адвокатът и съдия Гроздан Даскалов от партията на социалдемократите. Членове са Марко Марков, тютюноработник и комунист, Добри Желев от БЗНС, Георги Грозев - комунист, Недялка Стоянова, по мъж Тепелиева - комунистка, Михаил Стоянов от БЗНС-Пладне.
В спомените си Шейтанов пише: „Извикаха ме на сцената. След мен извикаха един човек, когото нито съм срещал в живота си, нито го познавам. Попитаха го: ”Този ли е Здравко?”. Той отговори: „Този е”. А аз съм сигурен, че ако имаше още един човек до мен, той не би могъл да ме посочи, тъй като въобще не ме е виждал”.
Свидетелят разказал, че е кръчмар в с. Езерово, Борисовградско, днес Първомайско. Дошли Шейтанов и цивилен полицай и започнали да бият комунисти. В спомените си Шейтанов допълва, че никога не е ходил в това село и дори не знае къде се намира.
На сцената на театъра е повикана и жена, майка на партизанин, която разказва, че е била арестувана и бита, „но не е това момче. Имате грешка”. След нея е повикан друг от селото, също бит. Още докато се качвал на сцената, той погледнал към Шейтанов и заявил, че не е той биячът.
Полицаят е осъден на 15 г. затвор. Бит, връзван, измъчван. Работил е в мините в Марийново, както и много други неща. Бил е в 3 г. в Белене. За там тръгва заедно с други осъдени във влак без прозорци, със залостени врати, със малко слама на пода, без да знае къде отиват. Чуват, че се споменава гара Левски, и така разбират, че пътуват към българския Сибир - Белене. Там вземат цивилните им дрехи, дават опърпани и мръсни дрипи, цървули, галоши, на кой каквото се падне, разказва в спомените си Шейтанов. В Белене среща други хасковлии - адвокат Ангел Буналов, сина на известния търговец и политик Васил Парасков - Спас, офицера Илия Барбалов. Лагерниците живеели в дървени студени бараки по 50-60 души. Храната - сух хляб и бистра чорба. Дояждали си с тученица, змии и жаби. В годините след затвори и лагера винаги е бил следен и поставян в ситуации, заради които отново да бъде съден и затварян. Живее до 2000 г.
