The European Conservative: Западът лети към собствената си смърт

Скандалът с груповите изнасилвания в Обединеното кралство показва как десетилетия либерализъм е предсмъртната бележка на самоубиващата се западна цивилизация, пише Род Дреeр в The European Conservative. Този продължаващ скандал олицетворява кризата, сполетяла всички либерални демокрации на Запада, убеден е авторът на статията.

Току-що се върнах от тридневно пътуване до Атон, монашески анклав на едноименния полуостров в североизточна Гърция. Да стигнеш до Атон и да се потопиш в древната му монашеска култура означава да изпаднеш от времето поне за няколко дни. Да слезеш от планината и да се върнеш в света означава да се върнеш в историята. А в наши дни историята се движи бързо - с Европа, която лети с пълна скорост към разочароващ край.

Какво повече може да се каже за скандала с ислямските банди от изнасилвачи, разтърсващ Великобритания? Нищо няма да е достатъчно. За да започнем да поправяме многото грешки на една страна, която беше прокълната от собствения си елит, правителство, академични среди, медии и други институции, трябва да се случи нещо още по-значимо.

В сряда, на парламентарното заседание, посветено на така наречения "час за въпроси" към министър-председателя, лидерът на торите Кеми Баденок накара Киър Стармър да изглежда като пълен глупак, който заеква и извърта, опитвайки се да избегне отговорността за случилите се жестокости. Но също така е вярно, че собствената партия на Баденок, която беше на власт от 2011 г. (когато е публикувано първото разкритие на London Times, последвано от други) до победата на лейбъристите миналата есен, не направи нищо съществено за решаване на проблема.

Междувременно кризата удари целия британски елит чак до крал Чарлз, който напълно нелепо в коледното си обръщение мънкаше как нашата сила е в "разнообразието".

Продължаващият скандал във Великобритания представлява кризата, сполетяла всички либерални демокрации на Запада, чиито лидери и институции са станали пленници на собствената си идеология и не само не са успели да разрешат натрупаните проблеми (нито с действие, нито дори с бездействие), но ги влоши.

Първата беше католическата църква. От 2002 г., когато започнаха да се разкриват истинските мащаби на сексуалното насилие на деца от страна на духовенството (и неговото прикриване), като се започне с трагедията в Бостън, поведението на църковната йерархия е наистина плачевно. Да, последваха някои отдавна закъснели реформи и бяха направени достатъчно извинения, за да запълнят рафт във Ватиканската библиотека.

Папа Франциск обаче продължава да приютява сексуални насилници, които облагодетелства и им угажда по всякакъв начин. Миналата седмица той назначи хипер-либерала кардинал Робърт МакЕлрой от Сан Диего за архиепископ на Вашингтон, въпреки че той без съмнение си затвори очите за сексуалните ексцесии на своя ментор, опозорения бивш кардинал Теодор Маккарик.

Моралният авторитет на католическата църква обаче се срина и тя продължава да губи паства. А папата и другите йерарси се държат така, сякаш не им пука. Европа е заплашена от ислямско насилие – както от терористи, така и от банди изнасилвачи – и Франциск продължава да възхвалява исляма и да осъжда "ислямофобията", както и да заклеймява европейците, които се противопоставят на масовата миграция.

И той не е единствен. Скандалът с ислямските банди изнасилвачи в Обединеното кралство доказа, че британски служители - от министър-председателя до местните съвети и полицаи - са зарязвали упорито и продължително бели момичета от работническата класа, които са били дрогирани и изнасилвани от пакистанци. И те са правили това от страх да не бъдат обявени за расисти. От пламенна лоялност към либералната идеология, един от крайъгълните постулати на която е, че всяка култура, освен тяхната собствена, е красива, прекрасна и изисква възхищение. Противното не е нищо друго освен нетолерантност и ксенофобия.

Вече сме минали през това. В своята забележителна книга от 2023 г., Wonder Confronts Certainty (Чудото се сблъсква с неизбежността), Гари Саул Морсън, водещ учен по руска литература, пише как руските писатели и писатели от XIX и началото на XX век се борят с големите въпроси, които ще ни преследват през XX век - и не са си тръгвали до днес.

Според Морсън конфликтът между писателите от този период е конфликт между реалността и идеологията. С други думи: трябва ли да се стремим да разбираме живота такъв, какъвто е, или какъвто трябва да бъде?

Онези, които Морсън нарича "велики реалисти" – Толстой, Достоевски, Чехов и други – призовават да се казва истината, независимо от факта, че тя може да обиди нечии възгледи и мнения. Техните опоненти — писатели, чиито имена до голяма степен са забравени от днешния Запад — вярваха, че изкуството и литературата трябва да се оценяват по идеологически стандарти.

В средата на XIX век в Русия възниква нова класа: така наречените "интелигенти" - приблизителен аналог на нашите "просветени" (уокистки) учени, журналисти и техните поддръжници, които изпълват всички институции. Образованието само по себе си не прави човек интелигент - необходима е пълна отдаденост на прогресивистката идеология. Дори ако човек не е съгласен с даден интелигент за нещо, той предпочита да мълчи, за да запази кариерата и репутацията си. Както казва един от героите на Тургенев: "Сега дори хора, които не харесват прогресивните идеи в сърцето си, трябва да показват, че ги обичат, за да имат достъп до прилично общество."

Звучи познато, нали? Този един ред обяснява защо толкова много принципно разумни хора - дори консерватори - мълчаха за груповите изнасилвачи, масовата миграция и други злини, от които страдаха главно хора извън "порядъчното общество" - например белите английски момичета от работническата класа.

С течение на времето руската интелигенция стига до идеализирането на "народа", не въз основа на това, което той всъщност представлява, а чрез създаване на някакъв собствен въображаем образ, за да се справи с потискащото чувство за вина заради собствените си привилегии. Цитирайки произведенията на двама по-малко известни руски писатели, Морсън твърди, че те "ясно илюстрират обезпокоителните последици от основаването на политиката върху чувството за вина. То може да накара хората да приемат каквото и да е решение, обещаващо психологическо облекчение, дори ако то не помага – или със сигурност вреди – на жертвите, пред които се чувства тази вина."

За да се помогне на част от британската управляваща класа да се почувства по-добре, цялата страна трябваше да бъде унищожена и стъпкана - чрез масова миграция и умишлено затваряне на очите пред зверствата, извършени от небели британци. (Същата логика обяснява ширещата се джендър идеология, която осакати децата с полова дисфория за цял живот).

Както Морсън обяснява със смразяващи подробности как, веднъж дошли на власт след революцията от 1917 г., утопистите на руската левица пожертваха живота на десетки милиони невинни, за да се преклонят пред един идеологически принцип. Въпреки това, както Достоевски - той и само той, според Морсън - е предвидил, семената на кланетата през ХХ век са били посяти в писанията на прогресивистите от XIX век.

Това, което Великобритания преживя - и между другото това е съдбата на много други европейски страни - е цената на утопичните идеали на нейните либерални елити, както леви, така и десни. В крайна сметка какъв беше прословутият лозунг на консервативния германски канцлер Ангела Меркел, с който тя отвори европейските граници за мигрантите през 2015 г. (Ще се справим!), ако не проява на либерален утопизъм? Днес Великобритания има беззъбо лейбъристко правителство, отчасти защото, докато бяха на власт, консерваторите, въпреки гръмките си декларации, продължиха да живеят със същите тези празни убеждения.

Насилваните момичета от британската работническа класа са цената, която народът плаща за либералната идеология. Морсън пише, че великите руски реалисти в своите романи опровергават прогресивистките теории, не като ги критикуват директно, а като демонстрират какво означава да живееш според тях. Е, Великобритания получи практичен отговор - а с него и всички останали европейски страни, страдащи от върлуващите изнасилвачи мигранти и безнаказаността на други престъпници.

Скандалът с груповите изнасилвания ясно показва, че либерализмът в интерпретацията, насаждана от десетилетия на Запад (за разлика например от унгарската) е предсмъртната бележка на цялата самоубиваща се западна цивилизация. Както Обединеното кралство, така и Европейският съюз бързо наближават точката, от която няма връщане назад.

Катастрофалното възмездие ще бъде изключително болезнено преживяване. Но още по-лошо ще бъде, ако вместо такова възмездие кротко и примирено потънем в дългата и варварска нощ на историята.

Вече видяхме какво се случи с Русия, когато нейните лидери пренебрегнаха предупрежденията на творци като Достоевски. Същото важи и за нас днес. Това се случва пред очите ни. Западът гори, а всякакви Стармъровци, Шолцове, Макрони, Фон дер Лайени и дори папата седят със скръстени ръце.

На Света гора един свещеник ми каза, че там монасите били толкова откъснати от света, че дори научили за началото на Втората световна война със закъснение. Не съм сигурен, че това е вярно, но след като видях колко са откъснати от външния свят дори в ерата на интернет (при това съвсем умишлено), това звучи правдоподобно. Но монасите в тяхната средновековна крепост все пак имат извинение да не забелязват какво се случва в света отвъд личния им хоризонт.

Ние такива оправдания нямаме.

За автора

Рей Оливър Дреер е американски консервативен писател и редактор, живеещ в Унгария. Бил е колумнист в The American Conservative в продължение на 12 години до 2023 г. и остава редактор в изданието. В момента е колумнист в The European Conservative. Писал е по различни теми в областите на религията, политиката и културата в National Review и National Review Online, The Weekly Standard, The Wall Street Journal и др.

Превод и редакция: Епицентър.БГ