Йовков бил ревнив любовчия, Петко Славейков страдал от домашно насилие

  10 Август, 12:55     0  

Автор: Ева-Йоана Стаматова

„Петко Р. Славейков на три пъти искал да умре“, „Йовков заплашвал любовницата си, че ще се самоубие“, „Срамна болест направила Вазов сръдлив и нелюдим“. Това са само част от историите под общото заглавие на книгата „България в потури, но с цилиндър“. Публикувана е в два тома с „50 нашенски истории от едно време“, като от миналата година е с ново преработено издание, в което са събрани всички разкази и няколко нови. Авторката Петя Александрова проявява смелост и с пиперливия си изказ разкрива моменти от живота на почитани български писатели, държавници и обществени личности, които остават недоопознати под воала на идеализираните образи.

Петко Славейков бил непоправим любовчия до края

 

Малко хора знаят, че Йордан Йовков е бил любовчия и болезнено ревнив. А Петко Славейков страдал от домашно насилие, бил поделян между две жени и пишел еротични послания за младите момци, да знаят как да отсяват бъдещите си годеници. В любовната лирика посочвал

кои дарби у момите трябва да са по „тринки“:

"тънко, дебелко и равно“, „дълго, тясно и късо“, „бяло, черно и червено“. Това, че бил познавач на женската хубост, му коствало уюта на домашното огнище. Съпругата му Иринка трудно търпяла любовните похождения на поета и голямата любов на Славейков - Екатерина. Когато Сюлейман паша влязъл в Стара Загора, Иринка и децата успели да се изнесат навреме от града, а Екатерина чакала любимия си и загинала в огъня. А какво означавало това за Славейков? За известно време той спрял да пише и бил напълно безразличен към света. „Сроден със смъртта.“ Такива истории се срещат в „България в потури, но с цилиндър“, неподправени и истински въпреки ретро жълтия привкус. 

Сборникът описва и прехода от консервативното мислене към възприемането на модерните европейски течения сред българската общественост. А дали този преход е бил плавен?

Майката на три деца Ани Коен Копчовски е първата жена, обиколила света с колело през 1985 г.

Петя Александрова пише как

на първия бал в свободна България всички дами танцували с вълнени чорапи

и след валса и кадрила счупили паркета от извилото се хоро. Как само неколцина смелчаци се престрашили да се качат в първия трамвай, Вазов се боял от телефона, Фердинанд карал велосипед само в тронната зала, а „хвърковатото“ колело било посрещнато с камъни, клетви и заплахата на лекари, че първите велосипедистки ще бъдат бездетни. 

Главната улица на Пловдив, както е изглеждала през 19. век

 

Оказва се също, че някогашните ни държавници живеели в миризливи ханове, типично по български карали на хляб и лук и със спестените си пари купували волове. Нямали „ни безплатни квартири, ни евтини кюфтета, за автомобили никой не бил чувал“. А с навлизането на конкурсите за красота избрали първата „Мис България“ не по външна, а по вътрешна красота.

Авторката разказва за един по-различен, по-тесногръд и консервативен свят, който обаче се уповава на ценности, които много хора твърдят, че са забравени днес. Говори дръзко за иконите в българската история и поставя въпроса дали недостатъците правят учителя недостоен за пример или напротив - по-вдъхновяващ и близък за учениците. 

Първата Мис България е Люба Йоцова от Враца след конкурс през 1929 г.

 

Любовта на Багряна предизвиква политически скандал

Елисавета Багряна остава в народната памет не само с таланта, но и с дързостта си. Развежда се, среща любовта и избира щастието въпреки публичните укори.

След смъртта на любимия си Боян Пенев тя се запознава с неочакван гост в литературните среди - много висок, светлокос и светлоок, излязъл от собствените ѝ фантазии и стихове. С 6 г. по-младият от нея сърбин Раде Драйнац е скандална личност и има репутация на провокативен журналист. Критиката към него дори поражда термина „драйнизъм“. Багряна е привлечена от „стихийното му въображение, независимостта, скитническата природа“, каквито самата тя притежава. Започват да се срещат скришом, посещават и Варна. През деня се разделят, защото Багряна обича Евиния плаж, вечер танцуват в ритмите на цигански оркестър. На третия ден Драйнац получава апендицитна криза - същото, което покосява и Боян Пенев. 

Тръгват за София и тя знае, че ще предизвика остри подмятания, но стои неотлъчно до сърбина, грижи се за него и след операцията. Избухва скандал, който става  политически и заради отношенията между двете държави. 

Излизат статии с пикантни подробности за връзката на поетесата. Багряна губи приятели и симпатиите на българския елит. Любовната ѝ авантюра утихва. Тя бяга в Париж и в писмо до приятел пише как България ѝ е отмиляла заради хорската злоба и подигравателните погледи, че няма да жали, ако „на връщане би станало нещо с аероплана и с мене“.  

След като хитлеристите нахлуват в Югославия, поетът е хвърлен в пленнически лагер. Успява да избяга, но не и от туберкулозата. Последните му думи към приятел са: „Намери начин да кажеш на Лиза Багряна, че последните мисли са били за нея“.  

 

Стражар пазел женската баня в първите курорти

Първият морски курорт у нас бил Варна. В началото се посещавал не в търсене на летен загар, а за разходки на свеж морски въздух. Привличал болни от сърдечни заболявания, астма и анемия.  

Група от 200 французи пристигнали не само да укрепват здравето си, но и заради девненските карстови извори и уникалната гледка на Побитите камъни.

Туристите зачестили посещенията си, а лекари препоръчвали на пациентите си „да се къпят или поне да обтриват тялото си с морска вода“. Това наложило варненци да построят „морски бани“ - мъжки и женски.

Поради морални задръжки навътре в морето над забити релси изградили платформа, а върху нея ​- дъсчени кабинки. Предпазна мярка срещу онези, които искали да се „разгологъзят за здраве под открито небе“. А пушката на стражаря, който бранел пътечката към женските бани, будела страх у всеки, дръзнал да потърси „разголената женска плът“.

Ами банските костюми? Не били ли достатъчна защита срещу покварата? Дълго време това не било обособена дреха. Първите скроени бански били мъжки ​-гащеризон от плътно трико на райе. По-интересна е историята на женския бански костюм. Отначало включвал освен трико - туника или рокля. След Първата световна война обаче жените станали по-дръзки. Няколко  смели софиянки последвали австрийската актриса и спортистка Анет Келерман, която, освен че привличала погледите с предизвикателния си вид, станала първата, показала голо дупе на киноекран. По неин пример софиянките облекли опънато по тялото трико, което предизвикало упреци и негодувание.

След като Варна била официално призната за курорт с указ от царя, интересът на чужденците се засилил. Женският костюм претърпявал непрекъснати метаморфози ​- „с панталонки отдолу, без панталонки, с ръкавчета, без ръкавчета, с къдри, панделки, с подплънки или без“. Но аудиторията, която дамите привличали с тоалетите си, можела да бъде единствено женска. Плажовете били мъжки и женски. Постепенно дистанцията между мъжкия и женския плаж се скъсявала - разделени от едно опънато въже.

Но чужденци заплашили, че ще се преместят в румънския курорт Кюстенджа, защото съпрузите не можели да се грижат за съпругите си. Кметът бил принуден да обяви първия смесен плаж за открит. Сред радостта на чужденците българското общество посрещнало новината с обвинения. Пресата гръмнала. Изредили се купища писма от ядосани бащи и сприхави съпрузи. 

 

Майката на Вазов натирила жена му:  Върви си, Иванчо вече не те рачи!

Иван Вазов бил магнит за женските погледи. Не е трудно да се предположи от всички негови фотографии, в които изпъкват стройният му и елегантен вид, лицето с правилни и одухотворени черти. Поетът обаче се оказва пълната противоположност на непоправимия романтик, който денонощно да стърчи под прозореца на любимата си. Бил директен, без увертюри и изненади. Още като хлапак прескочил съседската ограда и потърсил постелята на своята възрастна и омъжена съседка. 

Поривите си описвал в ранната си лирика. След години признал на проф. Иван Шишманов: „Сега просто ме е срам, че съм печатал такива цинични неща…“.

Но по-силни от самообвиненията били  упреците на майка му Съба Вазова. След публикуването на стихотворение, посветено на Рафие, мома туркиня от шантан в Русе, поетът получава от майка си сърдито писмо: „Как не беше те срам да пишеш за тия проклети читакини“. Майката се примирила с това, че синът няма да се задоми лесно като другите ѝ деца, но не можела да преглътне туркинята. За нея било като удар, турците едва преди две години изгорили къщата ѝ и убили мъжа ѝ.

Било трудно за Вазов да се откаже от влеченията си. Омъжените жени и вдовици не искали много, не се налагало да ги обгрижва. А като всеки творец той също бил направляван от егоцентризъм. След време с неохота се оженил за младата, красива и образована Атина Болярска по настояване на близки. Бързо разбрал, че не са един за друг. Бил решен да се отърве от нея. Заключвал се в отделна стая, а жена му крещяла и блъскала вратата, молела го да я пусне при себе си. А каква била развръзката?

Рядък и ценен портрет на младия Иван Вазов от 1880 г., когато е съдия в Берковица

Баба Съба хвърлила от балкона бохча с фусти и се провикнала на Атина, която тъкмо се връщала със събраните дрехи от простора: „Върви си, Иванчо вече не те рачи!“. 

Още преди сватбата Вазов започнал да проявява сексуална апатия. Станал саможив, не се чувствал уютно в литературна компания. Тодор Павлов пише за него: „Този наглед сух, строг, почти с аскетичен изглед българин е бил всъщност пламенна полова натура“. Какво предизвикало безразличието му?

Вазов започнал да страда от различни неврологични проблеми. Лекарите твърдели, че това е плод единствено на въображението му, и още повече разклатили психиката на писателя. Но проф. Иван Шишманов бил наясно, че въображаемите болести всъщност били следствие от прекаран на младини сифилис.

Единствено очарователната Евгения Марс успяла да отърве Вазов от отчаянието. Платоничната им любов била изпълнена с нежност, болка и копнеж, върнала поета към любовната лирика, но вече в стиховете се усещали не плътските страсти, а емоционалната зрялост на дълбоко обичащ човек. 

 

Писателката Петя Александрова:

И най-великите са страдали от срам, суета и глупост

- Г-жо Александрова, как се зароди идеята за сборник с любопитни истории за видни общественици?   

- Всички истории в тези два тома са писани за издания, в които работех или в които бях сътрудник. И тъй като това продължи с години и някои от тях наистина като че ли бяха (в моите очи) добро попадение като тема, като факти, един ден реших да ги реализирам и като книга. В края на краищата аз съм писател, мислите ми витаят все около книгите. 

 

- Заглавието „България в потури, но с цилиндър“ напомня Алеко Константинов. Това ли беше замисълът и споделяте ли възгледите на Щастливеца за нашата народопсихология? 

- Не ми е идвало наум за такава връзка (която, разбира се, би била ласкателна за мен). Каквото открия или ми хрумне, с това се залавям, даже такова писане ми харесваше повече, тъй като ми даваше възможност да „прескачам“ на различни места, в различни „парцели“ от българската история. Повечето от „сламките“ ми попадаха случайно, но в един момент започнах и да търся.

Надявах се главно на мемоарни книги, на публикувани архиви

Ако сте открили пиперливост, това май е „нещото“, с което се отличава моето писане, и признавам, че невинаги съм доволна от тази си дарба.

 

- Имахте ли срещи с родственици, за да успеете да свържете тези откъслечни моменти от мемоарите на творците ни?

- "Живи" срещи с родственици имам малко на брой. Имах среща с потомците на Петко Каравелов, с правнуците на Лора Каравелова. Тъй като синът на Лора се е женил три пъти, част от тези родственици не общуваха помежду си и по чист български обичай таяха неприязън към останалите. Последните издънки на дървото бяха две момиченца, и двете с името Лора, и двете още ученички, тинейджърки. За съжаление, научих преди две години, че едното девойче се е самоубило и това необичайно силно ме разтърси. Неспокойната кръв на красавицата, която завинаги сплита името си с това на Яворов, явно все още не се е смирила. 

- Кои са любимите Ви истории? Кои Ви разтърсиха и промениха представата Ви за някой творец?

- Историята на Яна Язова, която написах след прочитането на книгата „Мойра“ (сборник с писма между Яна Язова и проф. Александър Балабанов). Така ме омагьоса, че месеци наред за нищо друго не можех да мисля.

Цяла София ми изглеждаше като тайна квартира

на една любовна двойка. Историята на Никола Танев, много нестандартен  човек и любим художник, на Венета Ботева, такава храбра жена не се среща често. Затрогващата история на Добри Желязков Фабрикаджията. Историята на Добри Чинтулов, един деликатен и кротък мой земляк, на когото съдбата отрежда много голяма (и опасна!) роля: да напише най-пламенните стихове за времето си. Страхувал се е, изгорил е на два пъти ръкописите си, поболял се е, ослепял. След Освобождението моли за пенсия не защото е написал тези огнени строфи, а защото дълги години е бил учител. Дали му пет турски лири на месец.

 

- Част от историите разбулват идеала и смущават. Трябва ли да снемем ореола над будителите и да погледнем на тях като на обикновени хора? Или българинът се нуждае от герои и икони, за да върви напред?

- Българинът има нужда от герои и ние имаме в историята си достатъчно, които да ни правят хора с гордост и самочувствие. Но не намирам нищо лошо в това да знаем, че нашите големи писатели, държавници, политици са били хора като нас, имали са своите грешки, колебания, недостатъци. Своите моменти на срам, суета, глупост.

Фактът, че Вазов е бил особняк - не искал да говори по телефона, имал тайна любов с омъжена жена и мания, че е болен от лоша болест, не го снижава в очите ми, напротив - прави го по-близък, по-мил на сърцето ми.

 

Петя Александрова е родена на 23 юни 1948 г. в Ямбол. Средното си образование завършва в Сливен, а след това взима диплома по българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Работи в Сливен като журналист и учител. След 1975 г. е журналист във вестниците „Труд“ и „Жена“, както и в списанията „Родна реч“, „Ревю“ и „Еволюция“. Автор е на 12 книги с поезия и проза за възрастни и 32 сборника с приказки и стихове за деца, куклената пиеса „Магаренцето Рашко“, поставена на сцената на Държавния куклен театър в Сливен, и анимационния филм „Въженцето“. Стиховете ѝ са преведени на английски, полски, румънски, руски, словашки и турски език. 

 

Жена с капела и чадърче в Хвърковатата чета

В Хвърковатата чета на Бенковски редом с бунтовниците е и 19-годишната  Мария Сутич. Стои на коня си крехка и нежна, с „капела на главата“, а в бохчичката си  носи малко  храна, ръкавици и черно чадърче.

Когато мъжът ѝ Иван Сутич заявява намерението си да се присъедини към четниците, Мария е категорична. Където е съпругът ѝ, там е и тя. Неизвестното не я плаши, а самоотверженият ѝ отговор трогва Бенковски. Той казва на Захари Стоянов да запише името на тази смела жена.

Дни наред тя язди наред с мъжа си и участва в сраженията. Ентусиазмът, с който посрещат четата в първите села обаче, се заменя с ужас и страх. Планината гори, Бенковски се изправя пред очаквания край на кървавото въстание. Захари Стоянов споделя за десетките им премеждия, нарастващото напрежение сред братята му и описва Мария така: „Бялото ѝ личице и малките ръчици се бяха охлузили и надраскали като географски атлас“. Тя се сблъсква и с враждебността на  онези, които вярват, че „има ли жена в такова начинание, успехът бяга…“. Даже започват да кроят планове да я убият.

Повечето четници са посечени от башибозуците, а Мария и съпругът ѝ са хвърлени в затвора. След изтезания и унижения се освобождават с помощта на консули. С Иван Сутич заживяват отново заедно.  Когато губи съпруга си, госпожа Сутич остава в „крайно бедно състояние“. Изпраща писмо до Министерството на финансите за пенсия ​- „за да мога и аз да преживея“. Прилага сведения от четници, удостоверение, че няма имоти, нито деца. Молбата ѝ е отхвърлена. Тя се жени повторно за вдовец с невръстни дечица. В Пазарджик има неин паметник.