Режимът на Путин е крехка къща от карти

Максим Саморуков: Режимът на Путин е крехка къща от карти

Максим Саморуков*

По много външни белези властта на руския президент Владимир Путин е по-силна от всякога. Страната се възстанови от първите военни поражения в Украйна и първоначалния шок от западните санкции.

Държавният петрол се насочва към нови пазари в Азия, включително Китай, Индия и Турция, а отбранителният сектор на страната произвежда повече оръжия от цяла Европа. У дома Путин смаза останките от политическата опозиция както отдясно, така и отляво, като елиминира лидера на наемниците Евгений Пригожин, чийто бунт срещу Москва се провали миналото лято.

Популярният опозиционен лидер Алексей Навални почина в сибирски затвор през февруари... След това Путин спечели безпрецедентен пети мандат на президентски избори през март. Междувременно руското общество, подкрепено от 16-процентов ръст на публичните разходи, се адаптира към т.нар. „екзистенциална конфронтация“ на Москва със Запада, която Кремъл е готов да преследва до горчивия край.

Но Русия на Путин е уязвима и нейните уязвимости са пред очите ни. Сега повече от всякога Кремъл взема решения по персонализиран и произволен начин, при който липсва дори основен контрол на качеството. Откакто Москва започна своята пълномащабна инвазия в Украйна, руският политически елит стана по-податлив в изпълнението на заповедите на Путин и по-покорен в угаждането на параноичния му мироглед. Разходите за тези структурни недостатъци се увеличават. Но дори ужасяващата терористична атака на Ислямска държава (или ISIS-K) в концертна зала в покрайнините на Москва на 22 март, убивайки 145 цивилни, не успя да накара руското ръководство да преразгледа приоритетите си.

Режимът на Путин, система, управлявана от застаряващ автократ, е по-крехък, отколкото изглежда. Водена от капризите и заблудите на Путин, Москва е склонна да извърши самоунищожителни грешки. Руската държава ефективно изпълнява заповеди от върха, но няма контрол върху качеството на тези заповеди. Поради тази причина е изложена на постоянен риск да се разпадне за една нощ, както направи съветският ѝ предшественик преди три десетилетия.

Историкът от Принстън Стивън Коткин веднъж отбеляза, че Западът не успя да предвиди разпадането на Съветския съюз, защото страната просто не се разпадаше. Нямаше дългосрочни тенденции, които да направят разпадането на Съветския съюз неизбежно. По-скоро една относително стабилна държава беше разрушена от поредица от решения, взети на самия връх и безкритично приложени от система, лишена от проверки и баланси.

//

Въпреки че на пръв поглед сравнението може да изглежда малко вероятно, ситуацията на Путин днес наподобява по някакъв начин тази, пред която беше изправен съветският лидер Михаил Горбачов през последните години на Съветския съюз. В края на 80-те години Горбачов инструктира консервативните апаратчици да продължат напред с политическата и икономическа либерализация. Свикнали да изпълняват сляпо заповеди отгоре, чиновниците оказаха слаба съпротива. Путин няма нищо от идеалистичния хуманизъм на Горбачов, но той прилича на Горбачов в едно критично отношение: способността му да налага личната си визия над руската държава.

Путин използва концентрираната си власт, за да хвърли Русия в брутална война с Украйна. Руската държавна бюрокрация отделя все повече ресурси за предвиждане и изпълнение на желанията на президента. Някои от последиците от тази все по-автократична система са очевидни.

Путин деградира политическата свобода, овладя медийния пейзаж и принуди много талантливи руснаци да заминат в изгнание. Други ефекти са по-малко очевидни. Руските служби за сигурност прекараха десетилетия в борба с ислямския екстремизъм както у дома в Северен Кавказ, така и в чужбина в Сирия. Но войната на Путин в Украйна направи институционалните познания на силите за сигурност остарели и те сега отхвърлят информацията, споделена от западните разузнавателни агенции. Две седмици преди нападението в Crocus City Hall Съединените щати идентифицираха концертното място като възможна цел на тероризма. Путин определи предупрежденията на САЩ като опити за „сплашване и дестабилизиране на нашето общество“.

Разследването и залавянето на агресивни религиозни екстремисти вече не е приоритет, тъй като президентът насочва държавните ресурси към измислянето на конспиративни връзки между терористичните актове и Киев. Дори голяма терористична атака близо до самата столица не е дала сигнал за събуждане. Като инструктира служители да се опитат да установят участието на Украйна в клането на концертната зала, Путин на практика възпрепятства разследването и отвлича вниманието от мерките за предотвратяване на бъдещи подобни атаки.

По същия начин руските министерства, отговарящи за икономиката, престанаха да се координират помежду си. Вместо това те се концентрират върху изготвянето на цифри, които ще се харесат на Путин. Усилията на централната банка да ограничи инфлацията с високи лихвени проценти вървят ръка за ръка с държавно субсидирани заеми, които увеличават вътрешното търсене. Правителството наложи ембарго върху износа на руски петролни продукти, отмени ги и след това ги наложи отново като част от войната между Министерството на енергетиката, което се стреми да намали вътрешните цени, и Министерството на финансите, което иска по-високи приходи. Бюрократите, управляващи икономиката, направиха това, което трябваше да бъдат временни административни корекции, в постоянна политика, за да избегнат реални решения, които може да не харесат на президента.

Икономическите специалисти на Русия получиха международно признание за поддържането на икономиката на страната на фона на безпрецедентните западни санкции, но те все повече са възпрепятствани от деспотизма на Кремъл и не е ясно колко още може да се поддържат настоящата стабилност. Тези технократи също могат да бъдат напълно изоставени, ако Путин реши, че военните усилия изискват по-здрава хватка.

Нерешителността на Путин има тенденция да бъде също толкова разрушителна, колкото и действителните решения, които взема, и тук приликите с късния Съветски съюз са особено поразителни. До края на 1989 г. Горбачов беше толкова объркан от мащаба на промените, които самият той беше задействал, че се опита да спре реформите, оставяйки държавния апарат лишен от последователна визия и объркан как да продължи. Лишена от насоки от най-високо ниво, съветската система се отклони за известно време - преди да рухне.

Съвременна Русия е изправена пред подобен проблем. Започнал всепоглъщаща война, Путин рядко си прави труда да обяснява на държавните и квазидържавните актьори как да се адаптират към новата реалност. При липса на инструкции те или изпадат в ступор, или вземат нещата в свои ръце, понякога с катастрофални последици. Бунтът на лидера на наемниците Пригожин беше пример за това. Години наред компанията Вагнер на Пригожин, частната милиция, финансирана от Кремъл, съжителстваше неспокойно с Министерството на отбраната, но докато войната все повече затъваше на изток в късната пролет на 2023 г., тяхната взаимна враждебност достигна връх. Когато Путин отказа да арбитрира между тях, Пригожин започна бунт, довеждайки хиляди тежко въоръжени наемници в покрайнините на Москва.

Раздутият апарат за сигурност на Русия не оказа съпротива. Путин се намеси на 11-ия час, организирайки преговорен край на кризата и след това (почти сигурно) нареди свалянето на частния самолет на Пригожин, което доведе до смъртта му. Кризата разкри зашеметяващата импотентност на привидно могъщата руска държава в отсъствието на указания на лидера. Това също тласна страната до ръба на гражданска война между правителствените сили и частната наемна армия на военачалника.

Два месеца по-късно провалът на Путин да овладее екстремизма постави началото на опит за погром в предимно мюсюлманския регион Дагестан, в Южна Русия, когато тълпа нахлу на летище в търсене на евреи, пристигащи от Тел Авив. Такива бунтове биха били невъобразими преди пълномащабното нахлуване в Украйна, но Русия засили сътрудничеството си с Иран от началото на войната и повлияният от Техеран антиционизъм се промъкна в антизападната реторика на Москва. Местните власти не знаеха дали трябва да подкрепят или да потискат тези „антиизраелски активисти“. В крайна сметка се наложи пряка намеса от Москва, за да се разпръсне тълпата.

Ужасната човешка цена от атаката на ИДИЛ извън Москва също беше резултат от двусмислени и противоречиви сигнали от Кремъл. От една страна, руските разузнавателни служби са натоварени с борбата с тероризма.

От друга страна, те имат дългогодишна институционализирана практика да се отнасят с подозрение към информацията, идваща от западните сили. Атаката от 22 март вероятно нямаше да струва толкова много животи и можеше да бъде напълно предотвратена, ако Русия поддържаше функционални канали за споделяне на разузнавателна информация със Запада. Вместо това Путин отхвърли предупрежденията на САЩ, наричайки ги „изнудване“, а руските разузнавателни агенции отказаха да вземат на сериозно достоверната информация, която им беше представена.

Твърдостта и упоритостта на Путин бяха подсилени от многото му години, прекарани в тесен кръг от привърженици. Защитен от отрицателна обратна връзка и обективен съвет, той е податлив на тунелна визия, объркани приоритети и емоционални изблици, всички от които са канализирани в решенията му. В резултат на това страдат външната политика на Русия, вътрешната сигурност и икономическите перспективи.

Много диктатори са обсебени от историята и личното си наследство и Путин не прави изключение. Той е на власт по-дълго от всеки руски лидер след Сталин. На 71 той също се доближава до точката, в която са починали повечето от неговите предшественици от двадесети век. Осъзнаването на собствената му смъртност със сигурност пречи на вземането на решения. Нарастващото усещане за ограниченото му време несъмнено допринесе за съдбоносното решение да нахлуе в Украйна през 2022 г. То може да се прояви в още по-големи грешки.

На пръв поглед режимът на Путин изглежда стабилен. Послушността на елита, устойчивостта на огромни финансови резерви и петролни ренти, както и умението на държавата да оформя общественото мнение, правят Путин да изглежда непобедим. Но неговата система „не се срива“ по същия начин, по който късният Съветски съюз „не се срива“. И както при Съветския съюз, структурата на режима на Путин го прави много по-крехък, отколкото изглежда.

Помислете, че само преди година едва ли някой би могъл да си представи наемниците на Пригожин да маршируват към Москва и да не срещат почти никаква съпротива по пътя си, или антисемитска тълпа да щурмува руско международно летище. Подобна непредсказуемост вероятно ще бележи бъдещи кризи на руския режим. Дори незначителен инцидент, независимо дали е неуспех в Украйна, вътрешни борби между елита или нови вътрешни вълнения, може да предизвикат политическа лавина, ако бъдот ускорени от бездействието на властите или политиките, основани на заблудите на Путин. Не сериозността на проблемите на Русия, а начинът, по който Кремъл се справя с тях, е това, което е поставило режима постоянно на ръба на колапса.

Сривът може да отнеме години, за да се материализира. Или може да се случи след няколко седмици. Но Западът трябва да е наясно, че във всеки един момент събитията в Русия могат да излязат извън контрола на Кремъл, предизвиквайки бързия крах на неговия привидно непреходен режим.

--------

Анализ на Максим Саморуков, сътрудник в Евразийския център Карнеги Русия, за "Файненшъл Таймс".

Изследванията на Саморуков са насочени към отношенията на Русия с държавите от Централна, Източна и Югоизточна Европа. От 2015-2022 г. е сътрудник в Московския център Карнеги със седалище в Русия, докато центърът не беше затворен от руските власти. Преди това Саморуков работи в независими руски медии, включително Slon.ru, като международен кореспондент и автор на статии, отразявайки теми, включително руската външна политика и връзките ѝ с Централна и Източна Европа, както и с Балканите.

преводът е на БГНЕС